Йон Хуаристи
Vers l’ennui ^[0]

but who is that on the other side of you?^[1]

 

Тогава бе светът. Изглеждаше огромен.

В самия край на лятото, тъй сладостно

беше открилото се време, неотменна светлината.

 

Между боровата гора и реката бяха градинките:

откъслеците, сети с царевица и с бакла,

блестяха струпани под златото на юни.

 

Да изобретяваш всеки ден нещата, да попиваш

слънцето, да търсиш имената на щуреца, пясъка,

на дъхавия копър и на рака, кварца.

 

И връщането: вечерта ни отдаваше на съня

по селски пътища от прах и стрита шлака,

покорни на прииждащите гласове на преумората.

 

Но аз те чувствах. Ти вървеше с мене,

ангел на скуката, братко, хвърлящ сянката си

върху къпините, твоята отвратителна сянка.