Луис Росалес
Из „Осветената къща“

СТРАХЪТ от болката е, а не болката, което обикновено ни паникьосва и ни прави жестоки,

което подрива душите,

както подриват брега теченията на реката,

и аз чувствам нейния гърч от дълго време,

и аз почувствах, от дълго време, че ходът на вълните й ни повлича,

разтърсва корените ни, без да ни позволи да растем,

и ни тласка, докато ни събере

в тази стая, която е вече само жаравата на смъртта,

в тази стая, където плочките се повдигат по малко

и вече не могат да напаснат отново,

както разбърканата пръст вече не се смества в дупката си:

навярно с нашето тяло се случва същото,

но, няма значение!,

сега, когато съм в стаята и се върнах от пътуването,

сега, когато се върнах да живея и нося багажа на гърба си,

както се носи маслото за последното причастие,

сега, когато останах сирак, като галерия, където звъни часовник, който не е там,

сега, когато съм заздравял, отворен и на разположение,

подай ми ръка, също както аз прескачах тезгяха, за да стигна до тебе,

подай ми ръка, защото жаждата е като траур

и кара да растат в устата ни карамфилчета, мълчания и карамфили,

подай ми ръка, да, подай ми ръка,

докато почувствам пробита дланта й

и се прелива постепенно тялото ми през онзи отводен канал;

подай ми ръка в гъстотата на нощта и в просветите на деня,

в старостта с прерязаните вени, която ме приютява под покрива си,

в дългите разходки през лятото, където звучат стъпките на мъртвите, заедно със стъпките на живите,

и във влака,

в безутешността, която не свършва, и в невинността, която капитулира,

подай ми ръка, да, подай ми ръка, както в живота, така и в смъртта,

както на земята, така и на небето.