Луис Росалес
Светът е наше наследство

Балада за това, което винаги се отлага

Считай се жив и започни да се лекуваш,

останалото няма значение.

Достатъчно е да промени мястото си радостта,

която никой няма.

                        Сега

започни да правиш любов.

                                        Пролетта

е винаги в очакване,

                                макар да ни се пада

някакъв глад за света при подялбата

и някаква странна печал

да кара костите ни, като поискат,

да играят на домино по килима.

Считай се жив; достатъчно е,

стига ти да живееш като даващия милостиня,

стига ти да потеглиш и животът

да добие преходната си

и мощна истина:

                        Всичко се случва

колкото е могло да бъде:

                                                пеперудите

не са звезди: летят

само един слънчев ден и окапват.

Не избирай пътя си: няма пътища,

светлината е светлина, както сянката е сянка,

считай се жив и започни да се лекуваш,

останалото няма значение.

 

Има такъв, който погребва малко по малко света

и на брега, уморено, морето се дави.

Не очаквай чудо, което да ти отнеме

от душата тази печал;

вече няма нищо, което да питаш, няма нищо

за отговаряне,

                има неща.

Виждаш ли ги? Гледай ги добре, защото думите

са дъжд над морето.

                        Като чаша

вино трябва да пиеш

живота капка по капка,

защото горестта опива като виното,

додето можеш да кажеш:

време е,

не знаем за какво,

                        не го знаем,

нито ще го узнаем, но няма значение,

дойде и това е всичко:

                                тласка ни;

наш е и ни подсилва.

Считай се жив и не питай

какво трябва да правиш:

                                време е.