Луис Росалес
На гърба на света

Крайна спирка: дошъл е моментът, когато не знаеш какво искаш,

или нещо още по-тежко:

не искаш онова, което знаеш;

този, който стига до това положение и продължава да е жив все още, има само една ръка,

тази ръка го води към изгнанието,

и като стъпиш в него твоята непригодност е толкова крайна, че макар да стигаш до пристанище,

трябва да продължаваш да бягаш,

който е във вътрешно изгнание, бяга, търсейки родина,

който е във външно изгнание, бяга, търсейки подслон,

никой няма да го намери,

не могат да го намерят, защото живеят на гърба на света.

Докато трае пътуването, виждат само транзитни гари,

където струпващите се хора обикновено не ги гледат: включват ги в погледа,

обикновено ги познават, но никой не ги разпознава,

може би, защото лицето им продължава да се изличава все повече,

може би, защото сянката им е издайническа и дори самите им следи оставят сянка,

и в това положение нямат друга защита, освен да продължават пътуването,

основно без да се движат,

тъй като всяко изгнание обикновено е невъзможното разграничаване между две противопоставени дейности,

достойнството и омразата.

 

Изгнаникът се стреми да счита достойнството на положението си като форма на героизъм,

тази е неговата ситуация и тази е неговата грешка, защото няма постоянни герои,

нито има преходни героизми.

Достойнството съсредоточава всичките ти качества в най-високата им стойност,

дава ти висотата да бъдеш човек и още, тази, да бъдеш който си,

следователно:

живей с достойнство и благоразумие,

тъй като достойнствата биват опасни и обикновено ни подбуждат към пренебрегване на ближния,

а пренебрежението е толкова заразно,

че в крайна сметка те заточава в достойнството като в лазарет.

Не довеждай до крайност дори своите добродетели,

който крачи през живота, без да се спешава от коня, остава сам,

и тогава му се случва най-лошото:

който остава в живота съвсем сам, свършва, като се превръща в свой

        съучастник.

 

Не трябва да вървиш много, за да стигнеш до другия бряг, не е необходимо да се бърза:

                                винаги се стига навреме,

и като стигнеш където най-малко очакваш, се срещаш внезапно с омразата,

тъй като несправедливостта съществува и омразата е форма на несправедливост към самия себе си:

погледни в себе си,

който страда постоянно, собственото му страдание го прави несправедлив.

Не е необходимо да търсиш това, което имаш, не е необходимо да търсиш онова, което носиш със себе си:

омразата винаги е започнала,

и само ще ти припомня, че започва като възхищаваща се и завършва като братоубийствена,

достатъчно е да се продължи,

тъй като този, който изпитва омраза, не може да се самоубие, свършва винаги самоубивайки другиго.

Крайна гара: ако успееш да разбереш, че и политическата власт е също форма на изгнание,

ще пораснеш по възраст,

защото ще успееш да го разбереш само като постигнеш да установиш точната пропорция между

пренебрежението и достойнството, възхищението и омразата,

които са неразделни,

ако ги разделяш, се осакатяваш,

трябва да ходиш с двата крака,

ако се оставиш да те победи коя да е от тези наклонности,

ще останеш без самия себе си и няма да знаеш какво си изгубил:

Крайна спирка:

                        Без тебе самия.