Луис Росалес
Из „Осветената къща“

Сега, когато сме заедно,

сега, когато се върна невинността,

и вътрешната уредба на тези стени,

сега, когато всичко е в ръката,

искам да ви кажа нещо, искам да ви кажа нещо:

                                                                                        Болката е дълго пътуване,

дълго пътуване е, което ни приближава винаги,

което ни води към страната, където всички хора са еднакви,

също като словото на Бог, случването му няма рождение, а разбулване,

също като словото на Бог, ни прави от дървесина, за да изгорим,

също като словото на Бог, реже краката на богатия, за да ни изравни в своето присъствие;

и аз искам да ви кажа, че болката е дарба,

защото никой не се връща от болката и продължава да е същият човек.

Всичко стига до живота по броените му крачки,

пролетта и лятото, неведението и дъждът,

защото няма нищо даром,

няма радост, колкото и малка да е,

която да не трябва да се постига,

както упоритата мравка носи товара си нагоре по стъблото;

няма радост, колкото и важна да ни се струва,

която да не свърши, превръщайки се в пепел или в язва,

но болката е като дар,

никой не може да я избегне,

надеждата, любовта, парите,

всичките земни блага

винаги се сдържат от нея и са като птици, които летят над морето,

и са като птици,

колкото повече летят, никога не се откъсват от своята цел.

 

Сега, когато сме заедно и чувствам как слюнката ми забива карфици в устата,

сега, когато сме заедно,

искам да ви кажа нещо,

искам да ви кажа, че болката е дълго пътуване,

дълго пътуване, което ни приближава винаги, вървиш накъдето вървиш,

дълго пътуване е, с гари за връщане,

гари, които няма да посетиш никога повече,

където срещаме хора, импровизирани и случайни, които не са страдали все още.

Хората, които не познават болката, са като църкви без благослов

и аз бих искал да ти припомня, татко мой, че преди години бях в Италия,

бих искал да ти кажа, че Помпей е точен, непроменим, калциниран град,

един град, който е в руини, също както една жена е гола;

когато го посетих, оставаше живо в него само

най-ефимерното и преходното:коловозите, оставени от двуколките по плочите на настилката,

така се случва в живота;

и сега трябва да ти кажа,

че Помпей е изгорен от Везувий, както има хора, изгорени от насладата,

но болката е гравитационният закон на душата,

стига до нас, озарявайки ни, сричайки костите ни,

и ни дава неудоволствието, че е силата, с която човек поражда себе си,

и оставя в нашата плът увереността да живеем,

както са останали коловозите върху улиците на Помпей.