Федерико Гарсия Лорка
Газела за присъствието страшно

Аз искам без бряг да се мятат водите.

Долчинка за вятъра нийде да няма.

 

И нека нощта без очи да се взира,

и мойто сърце — без мечтата си златна;

 

и с листето приказки волът да срича,

и червеят, тъпкан със мрак да умира;

 

на черепа зъбите искам да святкат

и жълто да дави коприната бяла.

 

И моята нощ да се гърчи ранена,

и пладнето — в змийски възли оковано.

 

Понесъл бих храбро отровния залез,

дъгата на дните като лък строшена.

 

Ала с тяло, чисто, сякаш черен кактус

Бляскащ сред камънаци, мен не ослепявай.

 

В транса на планети тъмни захвърли ме,

но не ме приемай с талия тъй хладна.