Амалия Иглесиас
Гроб на птичка

Тревата блести по-зелена от завчера

и се приближих.

На завет сред храсталака

градинка напомня сладка алегория на смъртта.

Както тогава се чува

        стържещ звук на надкрилници на насекоми

и северният вятър преминава, известявайки, че няма никой.

Виждам сега тогавашно момиче,

разпознавам се по двете й бавни ръце,

докато сгъват немите крила във вдлъбнатина от пръст

и си измисля молитва,

говореща за свобода и синьо небе за сутрин,

и казва нещо за летене много нависоко,

докато се движат възглавничките на пръстите й,

                моделирайки гроб.

Същите възглавнички на пръстите ми

                                        след двадесет години,

влажни сред тревата удостоверяват:

                                        няма белег, нито сянка извървява назад

раната.

Когато вдигам поглед

                                момичето си е отишло.

 

2002