Анхела Ибаниес
Сънища на райета

Разбивам се на стъклени парчета,

изброждайки останките, които са ми тялото.

 

Затворничка на музиката бяхте ме направили

и бяхте сложили решетки,

арестанти и пазачи, и на сънищата ми.

 

Но да ви мразя не, ще е да дъвча стърготини като вас,

да вдишвам окис в церемонии от мрак.

 

Макар и вързана, аз, птиците ми

ще тръгват всеки ден накъм морето

и облечени в комета из нощта ще пеят.

 

През тези решетки от погледи

провиждам света,

ехтенията му дочувам в далнината.

 

За мене е мъглявина, учудващо далечна,

която ври ритмично сред галактиката на глъбта ми,

като следи из дюните,

полека се изтрива с вятъра.

 

Една история ли е, която да са ми разказали, или

история, която аз да съм разказала за някого?

 

Усещам се тъй изморена, както времето;

отново и отново винаги все да започвам.

 

Записвам си неща върху стените,

записвам времето, навързвайки числа.

 

Очаквам да изляза някой ден,

някоя нощ да се събудя.

 

Да отпразнувам някоя вечеря в лудницата,

едно запечено на скара в санаториума,

додето белналите ризи,

от сила силни, ме обграждат взиращи се;

да си изям с почивки, най-възпитано

като десерт последен слънцето.