Пере Жимферер
Ода за Венеция пред морето на театрите

Фалшивите чаши, отровата и черепа на театрите.

Гарсия Лорка

Има си морето своята механика, както любовта своите символи.

С какво суетене се вдига червена завеса

или в това устие на пуста сцена

звучи шепот на статуи, листа на лилия, криви саби,

гълъби, които се снижават и полека кацат.

Да съставиш с шалчета зеленикав шах.

Плесента по бузата ми спомня времето отминало

и капка олово кипи в сърцето ми.

Вдигнах ръка към гърдите и часовникът подкрепя

правото на облаците и застиналите им платна.

Приижда прилив, еквилибристките рози

над волтовата дъга на нощта във Венеция

през онази година на изгубеното ми юношество,

мрамор на Митницата както отбелязваше Паунд

и масивът на ковчег в наблъсканите канали.

Иди по-нататък, още по-далече, дълбоко в нощта,

върху килима на Дукс, преплетени сенки,

принцове и нимфи, които времето разпиля.

Каква чистота някой гол или мъртъв юноша

в огромните зали на спомена в полумрак.

Бил ли съм тук? Ще трябва ли да повярвам, че то е било

и то е страданието, което пробождаше кожата ми?

Как крехък тогава съм бил, и защо. По-истински ли е,

снежинки, които се различавате в снежния парк,

този, който днес така приема вашата любов в лицето

или онзи, който там във Венеция умря от красота?

Живите камъни говорят за присъстващ спомен.

Както вената упорства в каналите си от кръв,

идва, отива си и се връща отдалеч отново на планетата

и така живота разпростира в мълчалива тепавица,

миналото в мен се утвърждава в този неуверен час.

Толкова съм писал, и тогава толкова написах. Не зная

струваше ли си или си струва. Ти, заради която

е по-сигурен моят живот, и вие, които чувате

в моя стих друга сфера, ще знаете знака или изкуството му.

Кажи го, впрочем, или кажете го, и нежно навярно

ще заблудите тъгата ми. Нощ, нощ във Венеция,

върви за пет години, защо така напред? Аз съм

този, който бях тогава, мога да се стегна и да бъда наранен

от чистата красота като тогава, цигулка,

която дели на две въздуха на една лятна нощ,

когато светът не може да понася безпокойството си

да е красив. Плачех, облакътил се на балкона,

като в лошо романтично стихотворение, и въздухът

причиняваше безредия от син дим и камфор.

Гребеше в спалните, под влажния гранит,

един архангел или лебед или кон бегач или върба,

които върховите сили пращаха в съня ми.

                                Плаках, плаках, плаках.

И как можах да бъда тъй красив и тъжен?

Вода и хладен рубин, дяволска прозрачност

гравираха в плътта ми татуировка от светлина.

Вледена нощ, пламтяща нощ, нощ моя,

сякаш днес я живеех! Болезнено и сладко е

назад Венеция да си оставил, в която всички

за наше наказание били сме юноши

и днес из пустите зали да се преследваме

в обход на конници, който разтваря огледало,

отричащо, с двойника си, реалността на това стихотворение.