Анхел Гонсалес
Лекции за неща

Премина над полето месецът септември.

Сетното слънце може би на есента —

преди да дойдат

дъждовете — е това

слънце в забързана околосветска обиколка (сред порозовели облаци)

към

далечното си местоназначение, изтръгнато

от всички пространства

чрез сляпото притегляне на друго някое небесно тяло.

(Направете справката за тези наименования в енциклопедия:

галактика, азимут, паралакс, Нютон, апогей).

 

Във всеки случай, не е безусловно нужно

да гледаме към висината, за да се захласнем.

Избягвайки — за тях — масивните

тревни парченца,

по-близо до земята и от нас,

ето ги мравките

(Мравки: ципокрили насекоми, които живеят

съвместно. Да се види и: пчели.)

силещи се

да домъкнат друго зрънце в своя си хамбар.

Осъзнали — струва ми се —

приближаването на дъждовния сезон,

засилват

дейността си, с намерението, несъмнено,

да употребят възможно най-полезно времето, което им остава.

 

Да им подражаваме.

 

Но тъй като дните

са къси (слънцето залязва

към седемнадесет и тридесет и пет

а и луната

макар днес пълна и в съзвездие Везни

да не блести до много късно на небето)

да се възползваме

от сетната светлина, за да изпълним погледа си

с толкова изумителна действителност:

 

неща, които са и които не са,

като тази река,

различен всеки миг

от непосредното си минало

труп речен, който в морето си почива;

неща, които надживяват във формата си,

винаги временна, но при все това,

упорно търсена,

както онази планинска верига,

загладена от ледници и виелици;

животи, разживяващи се постепенно,

като съживяват с бавната си смърт

нови образци на флора и пейзаж.

 

Враждебна и покорна,

всеотдайна и необуздана,

тази е сцената и опората

на човека.

 

Тук изживя своето тъмно,

своето болезнено детство,

едва-що дошъл

в този кът безмилостен и влажен,

поканен

от случая и от никого,

нечакан гостенин на горите,

похитител на царството на зверовете

и на слепите и жилави растения,

ненаситен хищник той самият,

който съумя да избие колкото утолява

неговото желание,

който съумя от пожарите да откупи

топлината и светлината,

и на ветровете да противопостави ширнатите

бели платна на корабите,

и да спре или разлее водите

върху изтощената и разранена почва,

проядена, раздрана, преобразена и покорна

като тяло победено или безплодно вече.

 

Този е, накрая, светлият камък,

където си остава ненаписана историята му.

И ако понякога го забравя,

ако извръща погледа си другаде,

опитващ се да извлече от вече отвлеченото

една конкретна идея, която да го обясни,

всичко е вече все едно.

                Тогава се случва така,

че, ако говори, човекът, даже да не иска, лъже.