Луис Фелипе Виванко
Винаги се връщам към същото

На Фернандо де ла Кинтана

Господи, когато мога винаги се връщам пак към същото,

което е твоето (нашето). Връщам се към дългите върви

на тези планини: ракитите и погасналият им мирис,

зелените пасбища, със застояли локви, бляскащи,

и пуснатите коне, гривести, отдалечаващи се

в ситен галоп. Светлината над просторните

долове от светъл, жълто-зеленикав камък.

Господи, как ме привличат и как принадлежа

на тези пресветли земи с някогашна потребност!

Как мечтая за тях — като нещо твое — виждайки ги!

Връщам се към тази закъсняла пролет, този храст ладан,

който ми оставя насмолени ръцете. (Шубраците

нямат, все още, цветчета.) Втренчвам се отново в онова

кокиче, което се отваря без дръжка наравно с пръстта

и онези снежни петна, и онази усамотена купчина

от гигантски камъни. Какви пукнатини й се отварят!

Как се обляга на небето! Не мога да бъда твой,

да бъда повече твой от тези неподвижни скали

или този мъх в цепнатините?

        И споменът отпреди

толкова години? Страдайки от тази свободна наслада

без наименования, нито възли от време в паметта

(наистина с мириса на дървесина на ракитака), си спомням

най-възвишените и потайни мигове да бъда твой.

Аз не ти изменям никога, Господи, колкото мога

(макар да имам други крачки и друга издължаваща се сянка),

аз се изкачвам по дългите върви на тези планини.