Луис Фелипе Виванко
Подаръците

1.

На тебе, която си ми съпруга като водата на дъжд

(като полето през март, след като е валяло),

на тебе, която винаги пускаш светлината в прозореца ми

и в светлината пейзаж от дъбове (за изброждане),

на тебе, която продължаваш да бъдеш — почти тайно —

изброждана от мене (като зимна вечер посред угари),

ти нося от това пътуване моите стъпки по брега

на морето, моята друга тишина — по-несекваща и повече твоя —

моя друг глас, моята друга мечта, когато си така надалече

и малки фасади, които са като спомени

за собственото ни щастие: розови, сини, бледолилави,

полски и усамотени. Нося ти бледата вода

от морето в пристанището…, и носа на един кораб…

(и в очите ми, гледайки го, най-чистият ми възторг),

и вълнолома на фара…

2.

На тебе, по-голямата ми дъщеря, ти нося тази бутилка,

която извадих от дъното на морето. Има едно писмо

вътре, но това писмо не трябва да го четем.

Отгатни, отгатни онова, което казват буквите му,

които танцуват без думи! (Божествена гатанка!)

И вдъхнови се и ти, с твоята азбука,

родена наскоро и магическа, да танцуваш като тях.

Танцувай във всяка дребна буква, гъвкава и волна,

която на дъното на морето си възвръща неведението,

поклащайки сред водораслите ръцете и краката си.

Те са букви като пламъци, издирващи се във водата.

Растителните им тела се свиват и се издължават,

блестят и потъмняват, танцуват като водораслите

и искат да отгатнеш с твоя танц вълшебните

видения на танца им.

3.

На тебе, по-малката, ти нося този портокал.

Виж го добре най-напред, тъй кръгъл!, тъй златен!

(Откъснах го аз самият от клона). И сега

ме остави — не могат още твоите ръчички — да ти го обеля.

Докато ти го беля, ти си поиграй с чупливите

парчета на кората. После подъвчи усилено,

с двата си или три зъба само, всеки резен.

Скъсай кожицата му опъната, избухваща и пълнеща

устата ти със сок на бързоструйна вада.

Изцапай си добре ръчичките и дрехите, и личицето!

Умолявам те (донесох ти го затова) изцапай ми

отвън — не ме интересува — книгите, които тъй се радват

на портокал и пръстчета момичешки да ги изцапат,

и ми изцапай вътрешно — по най-претенциозното

на моята душа — тези ми стихове.