Хайме Хил де Биедма
Макар за някой миг

Макар за някой миг, желаем

да отдъхнем. Ще ни се да се оставим.

Не знам, но на което да е място,

стига само животът да си отстрани бодлите.

 

Един миг, може би. И се обръщаме

назад, към мамещото минало, затварящо се

над същия сегашен страх, който от ден на ден

тогава също сме познавали.

 

                                                Забравя се

скоро, забравя се потта на толкова нощи,

нервното жаждане, което най-доброто достижение вгорчава,

като до него ни довежда предварително покорни,

без друго, освен пустотата да пристигнем,

странното безразличие към вече направеното.

 

Така че всеки път, когато този страх,

вечният страх, който е на лицето ни,

ни връхлита, викаме, възкресявайки миналото —

възкресявайки никога не съществувало минало —

 

за да повярваме поне, че живеем наистина

и че животът нещо повече от тази пауза огромна е,

замайваща,

когато самото призвание, онова,

върху което основахме един ден съществуването си,

името, което на достойнството си дадохме,

видим, че не е било повече

от едно опустошително желание да се скрием.