Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Последна корекция
NomaD (2011 г.)
Източник
litclub.com

История

  1. — Добавяне

На училище аз ходех с колело.

По тиха улица в самия център на тайнствения

благороден град.

Движех се опасан в светлини, а каляските

                                                 не вдигаха изобщо шум.

Движеха се царски, теглени от благородни шарени и дорести

                                                        Коне, изопнати

                                                в отлична стойка.

Окончателни и господарски, как пристъпваха

                                                                 и отминаваха напред!

И не презираха света: от царското величие на дългите

си гриви

любуваха му се достойно.

Вътре ли какво? Правъзрастни госпожи, изгубени

                                                сред някогашните дантели, и край смълчаните нагръдници — високи стегнати прически,

стари и престари кадифета:

чиста тишина, влачена от бавния си впряг.

 

Аз карах колело, почти крилат във моя устрем.

И имаше широки плочници по слънчевата улица.

На слънце, някоя промъкнала се пеперуда летеше над

                                         колите, над плочниците и над ония бавни минувачи от дим.

Това обаче бяха майки, дошли да поразходят

                        най-малките си дъщери и синове.

Бащите в канцеларии, направени от сън и от стъкло…

Минавах и ги гледах.

Гребях сред оня сладък дим, където пеперудата не се

                                                учудваше на никого и нищо

Бледа в оня дъгоцветен зимен подиробед,

тя се проточваше из ширната и топла улица като

над бавен и закътан дол.

И виждах я понякога да се издига, за да увисне над онова,

което можеше спокойно да бъде бряг на някоя река.

О, тогава нищо на света не биваше ужасно.

По тая улица в самия център на града имаше един

                        възможен склон, и аз засилен

                го изкачвах.

И вятърът помиташе накичените шапки на старите госпожи.

Не го раняваха дори и кротките бастуни на замислените

                                         господа.

И пламваше, подобно роза от самозаблуда, от целувка само,

по бузи на невинни хора.

 

Дърветата в редица бяха неподвижна пара,

провесила се нежно

от цялостната синева. Почти из въздуха,

аз бързах с колелото, усмихвах се и отминавах…

и помня прекалено ясно

как крилете си прибирах досам училищния праг.

Край