Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Последна корекция
NomaD (2011 г.)
Източник
litclub.com

Издание:

Четвърт век испанска поезия 1980–2005 (антология)

Подбор, предговор и бележки: Хосе Луис Гарсия Мартин

Превод от испански: Рада Панчовска

София, Проксима-РП, 2008

 

Източник: Литературен клуб

История

  1. — Добавяне

Понякога когато вали така — невидима ръка изсипва

небето върху земята Вярвайки може би че по този начин

биха могли да се измият петната на душата — мисля

за безкрайната меланхолия която на Талес от Милет трябва да е предизвиквал

някой дъжд не много различен от този Онази меланхолия

която го накара да мисли че всички Че всичко Идва от водата

Анаксагор ни помисли плод на разпръснати семена

И Декарт Малко подлъган въпреки цялата си строгост

изведе съществуването ни от факта че се мислим

И може би сме само това Една мисъл в пустотата

Напразната илюзия на идея бродеща в нищото

която да се стреми — Спиноза го казва — да се наслажда вечно

на върховна непрестанна радост която повторимо ни се отрича

 

Тук В този влак на път за Коимбра

Зная че какъвто и да съм — илюзия която сънува собственото си съществуване

Уединена монада която не успява да изгради рай от собственото си въображение

Възприятие или идея — Знам Казвам Че времето ми бе живот

когато го споделих с други Съществували са наистина

Опознал съм ги сред страниците на книга

Или съм ги измислил — впрочем времето полека ги изличава

Трудно ми е да възстановя някои лица И понякога мисля че животът ми

се е случил на друг — Моят свят е светът който бе

когато бях щастлив Светът ми е свят на привидения

 

Сега се връщам в Коимбра И е като да идвах преди три години —

секунда протекла след като си бил щастлив е безкрайна пустиня —

Същите пейзажи са Вагонът същият И ако затворя очи

Мога да видя Джина заспала Главата й облегната на рамото ми

Облечена с розовия ангорски пуловер който толкова й харесваше

Който й оставяше пъпа открит Спомням си онези вечери

които бяха очакване да дойде времето да се любим

И всеки жест беше предчувстване на онзи момент

Като пристигна ще потърся следата й На онази пейка в Ботаническата градина

На терасата на факултета по фармация В някоя стая на Международния Пансион

И на всяко едно от онези места ще почувствам че се връщам

да се срещна с нея (И вече го казвам така Да се срещна с нея

защото зная че няма да се срещнем че ще я видя

Но ще е неспособна да ми каже дума

Да ме погали) И дори ще почувствам че я обичах

толкова колкото вероятно не успях да я обичам тогава

 

Да живееш е това Да търсиш следата на онези които сме обичали

На онези които бяхме Аз не съм аз Поне не този аз от сега

Аз съм което остава от онези деца които играеха футбол зад черквата

и се обличат като овчари за да носят ябълки на дете което не съществува

Онова което остава от тогавашния строител на пясъчни замъци

От онзи който за пръв път пресича граница От който се влюбва за енти път

От който се превръща заедно с един италиански психолог —

caro Alessio, ti ricordi[1] — в нощния пазач от някакъв град от Севера

От който чете онова стихотворения на Гюла Юхас — „Anna orok“, „Вечна Анна“ —

прекосявайки снежните поля на Унгария От който започва това стихотворение

на път за Коимбра Спомняйки си за друг влак в същото направление

 

Аз не зная кой съм Казвам вече Ако нещо ме оправдава ще е да съм оставил

някаква следа в онези други животи (Кажете ми Алесио Паула Габино Изгубени

приятели от детството Приятели разпръснати по света Чечу Росинда

Кажете ми дали остана нещо) Ако нещо си отнеса ще са онези споделени моменти

 

Изгубените следобеди играейки футбол или на топчета Първата любовна вечер

Щастливите градове — Страсбург Брага Дюселдорф Всекидневните кафенета

и водката с ябълка от горите на Финландия Писмата също

Не знам кой съм Не мисля също да спирам да го обмислям

Впрочем усещам как вътре в мене нараства пропастта Как аз самият се разпилявам

И не мислете че ме угрижва Тъй като отново обитател на Нищото

пак ще се срещна с всички онези които обичах и ме обичаха

Призрак аз също в свят от призраци

 

27 май 2000

Бележки

[1] Скъпи Алесио, помня те (ит.) — Б. пр.

Край