Хавиер Родригес Маркос
Химнът и тайната

Спомнете си за нас,

отдалечени завинаги от светлината на лодката.

Салватор Есприу

Ще кажа

една молитва

за всички паднали

и една молитва за тези, които ги повалят

(една молитва, следователно,

без пречисти библейски стихове,

която да включва злото, ако съществува.)

 

Една молитва за тях,

за онези, които са правили винаги

така, че картата на живота

да бъде обитаема земя, не катастрофична зона

(ако не ги назовавам, то е защото

не исках да вземам

името на бога напразно;

ще го кажа на ухото, както който казва

вали, започна зимата.

                                                        Обичам.

Винаги исках да кажа тази дума,

без да чувствам, че сричките

казват друго освен онова, което казват —

който повелява винаги, господарят

на гласа на своя господар.

Мании, вече го зная, проблеми на езика,

бедна философия;

това, което може да се каже

ясно може да се каже, може

да бъде истина:

ако палачът и жертвата

използват същите срички, трябва да бъде истина —

падналият и този, който го поваля,

понякога аз съм и двамата;

да спиш, да сънуваш, да умреш, да убиваш понякога).

 

Ще кажа

една молитва

за този черен ден,

за дъжда и студа, за дъжда, който е мъдър

и се процежда върху тези, които сме

жертви и палачи,

оцеляващи, макар за малко.

И ако дъждът е кисел,

молитвата ще благодари

за този, който е истински. И ако съм на изток,

предпазвайки костите си от ситния дъжд,

молитвата ще благодари, че съществува западът.

 

Макар и да не послужи много,

ще кажа една молитва тихичко, само

една молитва на потърпевши крайници.

 

Ако намеря думите,

ще кажа онази молитва като в хладните нощи

от времето, когато бяхме неопетнени

и нещата ставаха като се призоват по име,

и всичко беше толкова сигурно, че думите вървяха

от устата към ръцете. Тези са, които търся,

тези, вложени в нас

от паметта на някого

(с неговата вяра, без нашата).

 

Ще кажа

една молитва

за мене, че вече съм забравил

всички молитви,

които мама ме научи като искаше да ме научи,

че да вярвам, че нещата ще станат по-добре после,

ще ни спаси всички, рано или късно. Никога.

Сега зная, че имаше

право, макар да не си струва да се мисли,

че раят съществува,

защото съществува адът.

 

Ще кажа

една молитва

за всички, които вярват, че една молитва ще ги спаси,

макар техният бог да не може

да бъде същият като моя.

Една молитва да придружава в пътя,

една песен да съдържа пътя,

през която да минат птици,

като карта, която да бъде

самата земя (една пустош).

Една молитва, която да ръми,

една молитва, отправена

на висок глас, казана тихо,

изпята, повърната, викана, ненужна, сигурна,

също като лъжа,

която изгнива с непокътнатата си истина.

 

Нека те похвалят слепите,

нека всички народи те похвалят. Отец,

нито ти, нито аз сме същите сега.

Ти не си и аз

съм съмнение на път да се изгуби

сред нощта на подвижни пясъци,

също като тази молитва,

която моли да я спасиш

от това да бъде празна и да бъде

неминуема (един химн, един черен псалм),

молитвата на палача,

от потъналите и спасените,

тази, която е ненужна, защото думите

вече не назовават земния

живот, нито вечния,

нито царството на този свят,

нито нищо със стойност,

нито предателството, нито целувката

на предателя, който те моли

да бъдеш състрадателен към онези, които е обичал.

И бъди състрадателен към себе си.

 

Нека така бъде, от вековете (и за мене)

за вековете.