Лоренсо Оливан
Пясъчни пластове

Откъде излязохме толкова мъртъвци

с този фалшив вид на туристи?

Искрящо слънце,

с блясък на пластмаса,

несъответно насред неотстъпната зима,

се е притурило към фарса

и прахосва светлина, която не топли.

 

Всички се вглеждаме

изненадани. Кой по дяволите е могъл

да накара различните ходове на животите ни

да се слеят днес тук, в едно далечно,

изгубено, хладно и сиво пристанище?

 

Докато дойде времето

да тръгнем, крием нарастващото

удивление, демонстрирайки

известен интерес — който е фалшив —

към магазинчетата призраци на брега,

пълни с евтинии: подаръци за умрели,

които потвърждават, че всичко е призрачно

в толкова ялов сценарий.

 

Най-накрая, един мъж, почти без лице, прехвърля

мостика и, механично, се качваме на кораба,

който трябва да ни откара надолу

по реката, до устието й.

 

Един служебен глас обяснява нависоко

чудесата — които никой не съзерцава —

на толкова безутешен преход

сред тини и калища.

Нагоре по течението, да, възкликва някой,

вижте, там надалече, минава птица.

 

Моторът агонизира

също като водите. Бреговете

предлагат само треволяци, слами, камъши.

 

Като свиваме при последния завой на реката,

изведнъж, морето,

насреща.

И онзи глас, който ни говори за опасността

да останат заседнали нашите животи

в пясъчните му пластове.