Луис Муньос
Къща на плажа

Вълните подмиваха основите.

Всяка една изтръгваше, бяха жестоки от глад,

своята хапка от пясък.

Отидохме до другия край на острова

и на връщане

дъждът ни забавяше и ни мяташе

лепкавите си лапки като восъчни стрели.

 

Стъмеността на небето се раздираше

като блузон, омотан в перка.

 

Ако това, което бе тъй лесно, се превръщаше в трудно,

онова, което беше брегът, приличаше

на опустошен кораб,

разцепен от ревовете в открито море.

 

Не остана време да се изнесе никаква вещ.

Съседите излязоха много по-рано, отнасяйки покъщнината си,

и къщата се срина бавно, почти без шум,

в дълбок услаждащ сън —

каза, като се събуди.

Също като да издърпаш възглавницата на спящ —

наподоби с прегръдка жест на пропадане —

и без нея да потърси най-удобната поза.