Христо Смирненски
Спомени

През пролетно утро попаднах случайно

в обраснали гробища с буйна трева;

през пролетно утро, през утро омайно,

аз крачех, унило оборил глава.

 

Сравнени гробовете бяха с земята,

те тънеха в бурен и в буйна трева;

порутени кръстове всред самотата

нашепваха тъмни, прекрасни слова.

 

Разперили клони разцъфнали вишни,

земята обсипваха с снежни цветя,

порутени кръстове с думи неслишни

отричаха всичко прекрасно в света.

 

Те шепнеха тихо: „Животът човешки

е сън сал! Живота е празна мечта.

Сред радости светли, всред мъките тежки

помни ти, че всичко е тук суета.

 

Под нази почиват изгнили веч кости,

от хора различни тук има сал прах,

едно са тук учени, знатни и прости,

без разлика тук са богат, сиромах.

 

Дечица и старци, слуги и велможи,

войници юначни, погинали с чест,

банкери и роби, служители божи,

сал скелети, кости са днес.

 

И всичките тези, кат вази пак бяха,

И всеки от тези на нещо бе роб,

едни за любов и богатство ламтяха,

а други за слава ревяха до гроб.

 

Едни се бориха с жар за идеали

и гордо, юнашки умряха за тях,

на други, живота пък инак разбрали,

идеите техни докарваха смях.

 

Едни си живота прекараха шумно,

а други дириха пък смисъл в скръбта!

Живяха, бориха се всички безумно

и мислеха вечно да са на света.

 

Загина, измря онова поколенье

и ето заместихте него пък вий,

живеете също без капка стесненье,

че вечно Смъртта покрай вази се вий.

 

Но същата участ очаква и вази,

гробове очакват ви в бурен, в трева,

Съдбата капризна виж днеска те пази,

а утре чете ти надгробни слова!“

 

Случайно попаднах сред гробища стари,

гробове безбройни личеха едва,

порутени кръстове рядко стърчеха,

обраснали целите в буйна трева.

 

Къде да съм днеска, какво и да правя,

все туй аз бълнувам, все виждам това:

гробове потънали в вечна забрава,

порутени кръстове в буйна трева.