Христо Смирненски
Слънцето над София

Ни облаче по небосклона!

Как Феб ухилен цял наднича!

Ех, слава боже теб, балтона

не трябва днес да се облича!

Речеш. Излезнеш. Изведнъж

тъмней небето, руква дъжд.

 

Какво ще правиш? В къщи тичай,

че със вода шега не става,

и тежкия балтон навличай!

Наденеш го, ала тогава,

като че ли напук на теб,

засмял се пак отгоре Феб…

 

Ту облаци, ту Феб наднича

и все измама след измама

и чини ти се, че прилича

тогава слънцето на дама,

подир която изпотен

търчиш кат кученце весден.

 

Щом молиш я — тя се надува,

говориш й — съвсем не чува,

обърнеш ли й гръб обаче,

след тебе, виж, че тя закрачи,

ала щом хвърлиш поглед благ,

тя същото започва пак.