Христо Смирненски
Природни картинки

Утро

Прибра си набърже луната багажа

и скри се намръщена зад планината,

ей Феб се изправи веч гордо на стража

и хвърли той поглед засмян към земята.

 

Като че ухилен ръцете потрива,

за зрелища хвърляйки погледи жадни,

и сякаш си мисли, като се подсмива:

„От халите днеска голям смях ще падне!“

Ден (или же обсада)

Мравуняци гъсти, мравуняци черни

със викове громки летят,

на крепост старинна вратите високи

под удари страшни пращят.

 

Мравуняци гъсти, мравуняци черни

налитат от всички страни.

На крепост могъща разтърсват се вече

дебели зъбати стени…

 

Последният напън! Войската нахлува

с гръмовно страхотно „напред“.

За плячка нахвърлят се всички тогава,

грабежи ужасни навред!…

 

Налитат тъй всеки ден орди могъщи,

налитат пълчища безчет.

Тъй халите столични падат безславно

пред напъна страшен отвред.

Нощ

Кат суха наведена баба луната,

събрала дечица край себе си дребни,

широко отворила в унес устата,

разказва им приказки чудни, вълшебни.

 

Разправя тя за евтинията стара,

разправя за старото хубаво време,

когато с един лев човек на пазара,

с един лев сал, можеше много да вземе.

 

Натъжени сякаш я слушат звездички,

те слушат печално как тя им разправя

и сякаш унесени шепнат й всички:

„Ех, бабичко, хубаво било тогава!“