Георги Русафов
Приказка за теменужката

Една ранна мартенска утрин пред двореца на Пролетта спря пъргаво джудже, с голяма чанта през рамо. То извади от чантата си едно писмо, запечатано с големи червени печати, и почука смело на златните порти. Звънна вълшебна мелодия и портите се отвориха.

— Какво има? — запита разтревожено вратарят на покоите и подаде навън рошавата си глава.

— Аз…

— Кой си ти? Какво те носи по никое време насам?

— Аз съм пощальонът на годишните времена… Нося писмо за Пролетта!

— Дай го тук! Аз ще й го предам!

— Не може! — възрази пощальонът. — Писмото е препоръчано и трябва самата Пролет да се разпише в книгата ми, че го е получила…

— Влизай тогава, щом е такава работата!

И пощальонът на годишните времена предаде лично писмото на Пролетта.

Тя го пое с малките си ръце, разчупи нетърпеливо червените му печати и извади отвътре ситно изписан лист.

— Ха!… — извика радостно Пролетта, когато видя подписа в края на писмото. — Та то било от кокичетата! Гледай ти — писмо намислили да ми пратят, миличките! Какво ли ми пишат? Сигурно молят за слънчице… Колко ли са премръзнали, бедничките!

И Пролетта потопи светлия си поглед в ситните редове на писмото.

Този път, топлодъха майчице — пишеха кокичетата, — молбата, която сме заключили в това си писмо, не се отнася за нас, а за едно малко момченце.

То има сини очи като твоите и сладък като на славей гласец… Откакто подадохме главички над земята, това момче идва всеки ден при нас. Разкаже ни по една приказка, погали ни с погледа на топлите си очи, свие си китчица от белите ни цветчета и си отива тихо и кротко.

Така всеки ден.

Същото момче дойде и вчера. Но тоя път не ни разказа приказка, а сви мълчаливо китчицата, изгледа с тъжен поглед цялата поляна и си тръгна, без да ни продума нещо. Когато минаваше край нас, всички видяхме добре, че от големите му клепки се ронеха ситни сълзи. Това ни накара да се замислим за съдбата на момченцето. И вечерта помолихме вятъра да ни разкаже нещо за живота на тъжното момче. Вятърът не ни отказа. Той ни откри, че момченцето е сираче, което продавало нашите китчици в дома на един богат човек. Тоя човек имал дъщеря, която много обичала цветята, но не я пускали сама да ги бере… С получените от цветята пари синеокото момченце купувало лекарства за болната си майка. Вчера към обед, когато вятърът минавал край къщата на болната вдовица, дочул, че лекарят казал на момчето да намери повече пари, за да купят на болната едно по-скъпо лекарство, което щяло в скоро време да я вдигне на крака. Но видиш ли, при богатия човек — както ни каза вятърът — не купували по две китки от едно и също цвете!…

Едва тогава разбрахме мъката на момченцето и решихме да ти напишем това писмо. То, горкичкото, страдало, защото сега край нас няма други цветя, от които да си свие повече китки, за да спечели достатъчно пари за скъпото лекарство на болната си майка.

Ето защо, топлодъха майчице, направи чудо, от което да грейне отново радост в топлите сини очи на бедното момченце. Така ще направиш щастливо едно сиротно сърце, а ще донесеш радост и за нас, тъй като ще чуем отново някоя от сладките приказки на момченцето.

Накрая те поздравяваме и очакваме да бъде изпълнена молбата ни!

Белоснежните кокичета от Момина поляна

Когато Пролетта вдигна погледа си от писмото, в очите й грееше едно светло пламъче, което беше долетяло направо от сърцето й. Пощальонът видя пламъчето в очите на Пролетта и разбра, че молбата на кокичетата от Момина поляна ще бъде изпълнена. Нейният грейнал поглед му подсказа това и той изтича радостно навън, сподирен от вратаря на Пролетта.

След тях Пролетта стана от златното си столче и излезе на балкона. От него се откриваше цялата земя. Тя погледна надолу и веднага пламъчето от очите й изгори гъстата мъгла, която беше обвила като с платно земята. Картината на Долния свят се откри цяла пред нея.

Ах, колко грозна била сега земята! Покривите на къщите — покрити с разкъсани, опушени дрипи сняг. Улиците — разкаляни, мрачни. Горите — черни, пусти. А по веселите някога полета сега само тук-там крачеха подранили морни орачи, по припеците блееха изгладнели овци или подскачаха с грак черни гарвани. Да, да, ще трябва да се стяга вече за път — земята е закопняла за пролетна премяна!…

Изведнъж Пролетта трепна. Беше открила това, което търсеше.

Край големия столичен град — по една от горските пътеки — вървеше малко синеоко момче. То газеше по мократа пътека с боси крака и бързаше с приведена глава към поляната на цъфналите кокичета.

Беше умислено и тъжно.

Пролетта надникна в душата му и разбра скръбта в нея по болната му майка. Няколко дребни сълзи опариха клепките й. После те се отрониха и полетяха надолу към земята. Паднаха край пътечката, по която вървеше момченцето.

Същия миг чудото, за което молеха кокичетата, стана.

Сълзите на Пролетта се превърнаха в малки цветчета. Техният сладък дъх веднага лъхна по цялата гора и изправи приведената глава на синеокото момченце. То разбра, че в гората е цъфнало някое ново цвете и го потърси нетърпеливо с погледа си.

Изведнъж от гърдите му се откъсна радостен вик. В един от храстите край пътечката момчето видя шепа малки сини цветчета и полетя към тях с просълзени от радост очи. Цветето беше синьо като очите му и уханно като дъха на Пролетта…

* * *

Вечерта пощальонът на годишните времена този ден спря за втори път пред двореца на Пролетта.

— Чук! Чук! Чук! — почука той на златните порти.

Звънна отново вълшебната мелодия и навън веднага се показа пак рошавата главица на вратаря.

— Чувай, момче — посрещна той престорено-строго пощальона, — ако си дошло както тая сутрин да разплакваш добрата ми стопанка с твоите препоръчани писма, по-добре още сега да ти видя гърба!…

— Ух, изплаши ме! — засмя се пощальонът. — Какво точно пише в писмото, драги, не знам, защото не е наша работа да надничаме в чуждите писма, но струва ми се, че сега нося само радост на Пролетта…

— Така ли? Влизай тогава, че тя се изнада да те чака!

Пощальонът на годишните времена беше прав.

Още щом разчупи печатите и извади писмото, Пролетта веднага засия и започна да танцува с него из стаята:

— Ах, колко съм щастлива!… Колко съм радостна, че можах да помогна на бедното момченце и да зарадвам така много милите ми кокиченца!… Чуйте какво ми пишат те!

И тя — като се спря — зачете със сподавян от радостни сълзи глас:

Наша топлодъха майчице! Пишем ти това писмо, а сме толкова развълнувани от радост, че не знаем за кое най-напред да ти благодарим… За новата ли дружка, която ни изпрати? За радостта ли, която видяхме да блика от очите на тъжното момченце? За това ли, че майка му — според както ни разказа преди малко вятърът — била вече взела от скъпото лекарство и се чувствувала по-добре?… И тъй като ако ще до утре да мислим кое повече ни радва, пак нищо няма да намислим, завършваме писмото си с три пъти „ура“. Веднъж за слава на твоето щедро сърце, втория път в чест на новата ни дружка, която нарекохме Теменужка, и третия път за щастието на синеокото момченце и неговата майка! Ура!… Ура!… Ура!… Накрая те целуват с благодарност:

Белоснежните кокичета от Момина поляна

Когато свърши писмото, пощальонът и вратарят постояха известно време с наведени глави. Сетне се погледнаха с грейнали очи.

— Е, чу ли? Казах ли ти, че писмото е радостно? — врътна победоносно глава пощальонът.

— Че аз да не съм твърдял противното!… — засмя се широко вратарят, забравил сериозността си на пазач.

— Тогава?

— Не остава нищо друго, освен да викнем като кокичетата… Ура-а-а-а!…

— Ура-а-а-а!…

Пролетта изтича при тях, прегърна ги и след миг тримата се понесоха във весел, щастлив танц…

* * *

Това се е случило преди много, много години.

Но всяка година оттогава, щом Пролетта разпръсне с усмивката си мъглите и над земята се понесе топлият й дъх, из храстите по горите подава свенливите си цветчета едно чудно цвете. То е мъничко, синьо като априлско небе и смирено като кокичетата. А дъхът му — о, дъхът му е самият дъх на Пролетта!

Досещате ли се кое е това цвете?

Да, това е уханната горска теменужка, първата дружка на кокичетата, един от най-щедрите дарове на Пролетта!…

Тя и сега — много години след случката с босоногото момченце — радва все така силно децата. Затова — пукне ли Пролетта — иди, ако можеш, ги спря да не търсят като палави козлета из горските шубраци нейните мънички дъхави цветчета… И може би в чест на непознатото им босоного братче, заради което Пролетта тогава е дарила земята с теменужките, днешните деца също бързат да поднесат първите китчици от уханните й цветчета дар на своите майки.