Георги Русафов
Съдът на врабците

Лечко се върна късно от игра. И щом запали лампата, момчето чу ясно:

— Лечко, Лечко… пусни ме, лошо дете! — пискаше някакво тънко гласче.

Косите на момчето настръхнаха. Очите му зашариха тревожно из стаята. Кой може да говори тука, дето жива душа не се вижда?

— Какво се оглеждаш, не помниш ли, че тая сутрин ме захлупи под стъклената ваза? — обади се пак същото тъничко гласче.

Изведнъж уплахата отлетя от лицето на момчето.

— О, то бил врабчо!… А аз какво ли не си помислих! — извика Лечко и полетя към етажерката, където на електрическата светлина блестеше една похлупена стъклена ваза.

Под вазата — цялото настръхнало, впило строги очи в момчето — трепереше едно малко врабче, хванато от Лечко още сутринта.

— Защо си се разпискал, бре кресльо? Изплаши ме! — наведе се Лечко над плененото птиче.

— Искам да ме пуснеш! Какво съм ти сторило, че ме държиш в плен? Нали и аз съм млада душичка като тебе — и на мене ми са мили слънцето, полето, игрите!…

Лечко се изсмя:

— Не знам на тебе какво ти е мило, но знам много добре, че нашият котарак Мърморан, откакто остаря, страшно обича да закусва с врабчета…

— Какво-о-о! — разтвори ужасено очи врабчето. — Ти да не си намислил да ме даваш на котарака?!

— А ти какво искаш — да ти купя герданче ли? — прихна Лечко. — Я сека по-добре ме остави да си прочета уроците, че Мърморан няма да се откаже да те схруска и за вечеря… Кажеш ли още една дума, Мърморан ще довтаса тука — така да знаеш!

При тая закана врабчето се изплаши, затвори очи и притихна, сякаш изведнъж заспа. Лечко хвърли върху вазата каскета си, съблече се набързо, забрави, че трябва да прочете уроците си, угаси лампата и си легна. Скоро — като че ли нищо не беше станало — той заспа…

— Да-а-а… разбра се съдбата и на този крилат нещастник! — прозина се препарираният бухал от стария гардероб, когато чу безгрижното хъркане на заспалото момче. — Утре ще трябва пак да пиша с химическия молив, за да отбележа в дневника си последните минути и на тази Лечкова жертвичка!…

Но тоя път бухалът не позна — не стана нужда да пише с молива си за това нито на сутринта, нито по-късно.

Чуйте какво се случи по-нататък!

Докато ставаше всичко, което ви разказах вече, зад пердето на отворения прозорец дебнеше спотаено птичето Зорко Око — онова птиче, дето всичко вижда и всичко, знае, що вършат лошите деца. И щом чу лютата закана на жестоко сърдечното момче, Зоркото Око веднага хвръкна.

— Чук! Чук! Чук! — почука след малко то върху прозореца на стаята, дето спеше дядото на Лечко.

(Забравих да ви кажа, че Лечко си нямаше нито майка, нито баща — имаше си на света за баща и майка само дядо Пантелей.)

— Какво има, крилатичко? — подаде навън бялата си глава дядо Пантелей.

Зоркото Око му разказа всичко, което беше чуло и видяло тази вечер в стаята на Лечко. Разказа му и това, което знаеше отпреди за него.

— Знам… знам! — клатеше тъжно глава дядо Пантелей, докато птичето говореше. — Но нали ми е едно внуче, разглезих го на времето и сега си скубя косите, ама късно — не ме слуша вече! С лоши другари се събра и на лоши работи се научи!…

— Все пак трябва да направим нещо — извика Зоркото Око, когато свърши. — Иначе той ще погуби и тази невинна душичка, както досега е погубил много други, без да му трепне сърцето! А това и него няма да изведе на добър край!

— Знам… знам! — поклати пак глава дядо Пантелей. — Но кажи ми, какво да сторим?

Зоркото Око притихна, замисли се.

Изведнъж малките му будни оченца светнаха, засияха.

— Открих! — изпляска радостно с крилца то. — Как не се сетих досега за него… Само той ще оправи работата!

— За кого става дума? — наостри уши дядо Пантелей.

— За птичия великан Клюн Клюн, защитника на крилатите душички…

— А-ха… знаем се с него — засмя се дядо, Пантелей. — Помня го още от годините, когато бях като Лечко… Виж, той наистина може да оправи работата!

След малко Зоркото Око се загуби в тъмната пролетна нощ.

През това време Лечко си хъркаше като праведник. Нищо не подозираше от това, което му се кроеше. Но някъде след полунощ се събуди от страшен шум и сърцето му се сви от уплаха.

— Значи нямате грешка, че тука живее Лечко, жестокият враг на врабците? — запита един гръмовит глас, току под прозореца на стаята.

— Тук! Тук! Тук! — писнаха в тихата нощ стотина врабци като отговор на страшния глас.

Момчето отметна с разтреперани ръце завивката и се приготви да бяга. Но преди да скочи от леглото, пердето на отворения прозорец се отметна с шум и пред кревата тупна едно страшно същество. Голямо, перушинесто, чудовището приличаше и на човек, и на грамаден врабец. Веднага след него стаята се изпълни с настръхнали, сърдити малки врабчета.

Страшният гостенин се изправи на птичите си крака пред изгубилия ума и дума Лечко, посочи го на развълнуваните врабчета и отвори птичите си уста:

— Този ли е Лечко?

— Той е! Той е! Той е! — писнаха в хор птичетата и започнаха да се стрелкат около щръкналите коси на разтрепераното момче.

— Ми-ми-милост!… — успя с мъка да изплаче Лечко. — Не ме убивайте!

— Клюн Клюн не убива такива като тебе — отвърна с гръмовития си глас неканеният гостенин. — Аз само ще те отведа в съда на врабците, а там… ех, там каквото си дробил, това ще сърбаш!

След това Клюн Клюн протегна покритите си с пера ръце, измъкна момчето от леглото, сложи го под дясното си крило и излетя с него навън. Подир тях литнаха и врабците, пискайки яростно:

— На съд! На съд! На съд!…

Много ли, малко ли летяха Клюн Клюн и врабците, в уплахата си Лечко не можа да разбере. Но когато дойде на себе си, той видя, че се намира сред една просторна поляна, оградена от всички страни с вековни дървета. В средата на поляната беше разпъната широка палатка, а под нея имаше голяма маса, покрита със зелено сукно. Там — на широко кожено кресло — седеше един грамаден врабец. От двете му страни скърцаха прилежно с писалките си две очилати врабчета-писари. Клюн Клюн обаче не се виждаше никъде, колкото и момчето да го търсеше с очи.

Лечко разбра, че се намира в съдебната зала на врабците и впи разплакан поглед в страшния съдия. Но оня като че ли не знаеше нищо за неговото присъствие. Седеше си спокойно до зелената маса, прелистваше там някакви книжа, сваляше от време на време големите си очила, изтриваше ги от перушината си, пошепваше нещо на писарите и пак се унисаше в книжата. Затова пък врабчетата, които бяха дошли с Клюн Клюн и Лечко, вдигаха шум и заради съдията. Те току прелитаха край момчето, събираха се на групички в околните храсти, пак литваха и непрекъснато огласяха тишината с яростния вик:

— Съд! Съд за нашия мъчител!…

Това продължи дълго, дълго.

Изведнъж грамадният врабец скочи от креслото си, удари един голям звънец и извика страшно:

— Тишина! Започваме! Имат думата свидетелите!

Поляната стихна. Настана тишина, в която се чуваше само Лечковото сърце, което биеше до спукване.

След малко едно мъничко врабче скокна от близкия храст, изправи се пред зелената маса и разказа:

— Цяло лято, та до късна есен, аз и другарчетата ми прекарахме по къра. Там си играехме безгрижно из ливадите и нивята. Боричкахме се из храстите, топлехме се на слънчевите лъчи, къпехме се в бистрите изворчета. А изгладнеехме ли, пълнехме гушките си със семена от прецъфтелите цветя, със забравени житни зрънца или с изпаднали трошички от торбите на косачите и орачите. О, то бяха незабравими, прекрасни сити дни!… Но дойде зимата. Падна сняг. Той затрупа полята. Скри нивите. Няма що — подгонени от виелиците и глада, — ние се прибрахме в града, дето заживяхме от подаянията на хората. Не мога да си изкривя душата — те не бяха лоши. Едни ни подхвърляха от прозорците трошички. Други ни гощаваха с овесени зрънца. А трети ни даваха дори житце. И аз ги обикнах. Обикнаха ги и другарчетата ми… Но един ден кацнахме в Лечковия двор. Той ни видя от прозореца, разтвори го и ни хвърли цяла шепа овес. Всички литнахме от сливата, на която бяхме кацнали, и бързо закълвахме зърната, като се боричкахме весело… Изведнъж край мен свирна едно камъче. И когато се обърнах, видях, че старият Чик Чик се търкаляше окървавен в снега. Същия миг Лечко скочи от прозореца, грабна умиращия Чик Чик и ние вече никога не чухме мъдрата му реч!… После узнахме, че Лечко го погубил, като го хвърлил на котарака Мърморан!

Врабчетата — накацали по клоните на близките храсталаци — слушаха търпеливо свидетелския разказ. Но щом чуха името на котарака Мърморан, веднага се размърдаха, разхвърчаха се и огласиха тишината със страшна врява. И шумяха дълго, дълго.

Най-после строгият съдия въдвори отново тишина и пред зелената маса се заредиха нови свидетели. Те разкриха такива страшни работи, че дори перушината на съдията настръхна, а краката на Лечко се разлюляха като брулена от вятъра тръстика.

Едни от свидетелите разказаха как подсъдимият ловел врабчетата с капан, подрязвал им крилцата и безпомощни ги хвърлял в жестоките лапи на Мърморан. Други описаха как веднъж Лечко подмамил цяло ято врабци с трошички в един тъмен коридор, после затворил вратата и пуснал при пленените душички пак същия Мърморан.

Така се изказаха петнадесет свидетели. И в разказа на всеки свидетел заедно с името на Лечко се преплиташе и страшното име на котарака Мърморан.

Мърморан… Мърморан… Мърморан — навсякъде, дето се споменаваше Лечко, тутакси изпъкваше и сянката на черния котарак Мърморан!…

Когато свърши последният свидетел, съдията обяви, че се оттегля, за да си помисли върху чутото. И с бавни стъпки навлезе в гъсталака на близката гора. После — след като се беше бавил там доста време — той се показа отново и с няколко скока застана пак до зелената маса. Удари звънеца и сред настъпилата тишина заповяда:

— Да дойде Клюн Клюн!

Същия миг като че ли изпод земята пред Лечко изскокна чудовището, което го бе отвлякло от дома му. Сега с едната си ръка то държеше голяма торба, в която мърдаше нещо. А с другата — една стъклена пръчка.

— Клюн Клюн — викна съдията. — Дай на това лошо момче да изсърба това, което само си е надробило!…

— Слушам, справедливи съдниче на крилатия свят! — отговори с гръмовития си глас Клюн Клюн. — Волята ти ще бъде изпълнена ей сега!

И той пристъпи с танцуващи стъпки съвсем близо до момчето. После издигна тържествено стъклената пръчка нагоре и прогърмя:

— А-ла… ба-ла… сан-га… бан-га!… Човече, превърни се на врабче!

При последната дума Клюн Клюн замахна с издигнатата си ръка и удари с пръчката момчето по лявото рамо.

Ударът не беше силен, но щом го докосна пръчката, Лечко усети, че тялото му започна да се гърчи. И докато разбере какво става с него, взе да се смалява. Най-напред стана малък като бебето на съседите им, после като любимата ярка Качулатка на дядо му Пантелей, а миг по-късно вече никой не можеше да го различи от врабците, които преди малко шумяха яростно около него…

Тогава Клюн Клюн развърза бавно торбата.

— Мяяяууу!… Мяяяууу!… — измяука нещо там и тутакси пред Лечко от торбата изскокна котаракът Мърморан.

Да, Мърморан — неговият Мърморан, галеният Мърморан!

Друг път, щом го зърнеше, Мърморан веднага започваше да мрънка ласкаво, да маха галено опашката си и да се отърква около краката му. Но сега изведнъж настръхна, показа ноктите си и се приготви да скочи отгоре му.

— Стой, нещастнико! — изписка ужасеният Лечко. — Какво искаш да правиш? Не ме ли познаваш?… Аз съм Лечко, Лечко, който… който…

— Мяяяууу!… — измяука свирепо Мърморан и очите му засвяткаха зловещо. — Не си никакъв Лечко ти, крилати хитрецо, а врабче като всяко врабче!… С едно ли такова врабче ме е хранил моят Лечко, та сега си седнал да ме лъжеш!

— Мърморане… Мърморанчо… аз съм… не ме ли познаваш?… — разрида се Лечко.

— Мяяяууу… Млък, хитрецо! — измяука още по-страшно Мърморан и се приготви за решителен скок.

Ноктите му блеснаха върху меките лапи като стоманени игли.

— Оле-ле-ле!… По-моооощ!… За-гииии-вааам! — изрече отчаяно Лечко и се дръпна назад.

След миг той може би щеше да изчезне в лакомата уста на Мърморан. Но в туй време между настъпващия котарак и изплашеното момче-врабче тупна като камък един настръхнал стар врабец.

— Стой, разбойнико! Марш в торбата! — изписка врабецът така страшно срещу Мърморан, че оня тутакси подви страхливо опашката си и се намърда бързо-бързо пак в торбата на Клюн Клюн.

Тогава старият врабец отлетя до зелената маса, кацна срещу строгия съдия и на един дъх изрече:

— Справедливи съдниче, чух злините, които е сторило това момче на крилатото ни племе. Заради тях то си заслужава присъдата, която му определихте. Но аз вече никога няма да мога с открито сърце да погледна хората, ако скрия какво направи същото момче преди три години за първите ми пиленца… В името на справедливостта чуйте и тази случка, па тогава кажете последната си дума!…

Съдията мръдна перата над дясното си ухо в знак на съгласие, че е готов да слуша. И новият свидетел веднага продължи:

— В оная година ние с моята врабка си бяхме направили гнездо под една керемида на покрива, току над Лечковата стая. Към края на пролетта врабката ми снесе три яйчица, от които ни се излюпиха двама синове и една дъщеричка. Това бяха първите ни рожби и ние треперехме над тях като над очите си. Но една привечер — тогава рожбите ни току-що се бяха покрили с перушина — задуха вятър. През нощта той се усили, а призори се превърна в истинска буря. Тя събори много керемиди, не пощади и керемидата, под която живееше семейството ми. Аз и майката се спасихме, но рожбите ни паднаха заедно с керемидата на земята и кой знае какво щеше да стане с тях, ако не беше това момче!… На сутринта — щом видя падналите пилета, които жално писукаха — Лечко извика дядо си. Той сложи една висока стълба и момченцето със собствените си ръце върна невръстните ми рожби пак на покрива. Така ги спаси от явна смърт… Това е всичко, справедливи съдниче — решавайте сега!

В строгите очи на съдията трепна усмивка.

— Хм!… — поклати рошавата си глава той. — Май че това момче, щом като е могло да прави такива добрини, не ще да е толкова лошо… Да, да, наистина ще трябва да си помисля какво да сторим с него! Кой знае, може би и да се поправи, ако му простим сега. Ала стори ли пак някоя злина на крилатото ни племе, Клюн Клюн си знае работата — ще го доведе отново тук, няма да избяга от ръцете му. Да, да!…

После наведе глава. Замисли се. И в настъпилата тишина мисли дълго, дълго… Най-сетне се изправи и даде знак на Клюн Клюн да се приближи до него. А когато птичият великан застана до зелената маса, двамата нещо оживено си зашепнаха…

Докато ставаше това, Лечко — момчето-врабче — стоеше като вкаменен на мястото си. Само оченцата му шареха плахо ту към стихналите врабци, ту към зелената маса, дето се решаваше наново съдбата му. Какво ли наказание ще му определят сега? О, да бъде, каквото ще, само да не го оставят пак срещу Мърморан! Ах, този Мърморан, този Мърморан — какъв неблагодарник бил!

Изведнъж Клюн Клюн се извърна и тръгна с широки крачки към онемелия от страх Лечко. Но чудно — колко приветливо беше сега грозното, обрасло с перушина лице на птичия великан… И колко мило се усмихваше!

— Е, Лечко — поде топло Клюн Клюн, когато стигна до превърнатото на врабец момче. — Тоя път ти се размина, ала запомни добре всичко, което се случи тая нощ. Нека споменът за нея виси като обица на ухото ти!… Хайде затвори очите си! Така!… Сега каквото и да става с тебе, няма да поглеждаш, докато не чуеш, че ти кажа: „Зората е близо, сбогом, момче! Дано никога вече не стане нужда да се срещаме!“

Едва Лечко кимна с врабешката си глава, и над стихналата поляна пригърмяха отново страшните думи, които го превърнаха от човек на врабче. Но сега и те прозвучаха някак си по-топло, по-малко страшно:

— А-ла… ба-ла… сан-га… бан-га… Врабче, превърни се пак на човек!

После стъклената пръчка го докосна по дясното крило и момчето-врабче започна да трепери, като че ли беше пшеничено зърно, попаднало на думкащ барабан. И докато първия път някой сякаш го притисна със страшна сила към земята, сега същата сила взе да го дърпа нагоре. И омагьосаното момче започна да расте, расте… Пак стана голямо колкото любимата ярка Качулатка на дядо Пантелей. Ето го че достигна и плачливото бебе на съседите им. А след това усети, че на мястото на момчето-врабче стои отново някогашният Лечко — високият, слабичкият Лечко с рошавия перчем на главата!…

Най-сетне Клюн Клюн пое в перушинестите си ръце готовото да извика от радост момче и полетя с него към малката бяла къщичка на дядо Пантелей. Летяха бързо. И скоро Лечко — макар че още не смееше да разтвори очите си — взе да разпознава местата, над които хвърчеха. Да, сега летят край двора на Панкови — само техният петел от цялото градче има такъв тръбест глас, сякаш като запее, се прозява хлебарят Тромбата. (Веднъж ли нашият герой е замервал този петел с ластика си!) Сега пък преминават над Мирчови — нали тяхното куче Барон джавка така, като че ли някой сече дърва. (Има ли поне един ден, в който Лечко — на отиване към училище или на връщане оттам — да не го е дразнил с пръчката си!) Накрая момчето усети как се вмъкнаха в една стая и по сладкия дъх на крушите-медовки, който излизаше от затворения стар гардероб, Лечко веднага разбра, че вече се намира у дома. (Колко, колко пъти се е опитвал той да разтвори с шперц заключения гардероб, за да достигне до дъхавите медовки!)

Клюн Клюн положи пленника си на леглото му. Сетне отиде до прозореца, постоя там мълчаливо и изведнъж цялата стая се изпълни с гръмовития му глас:

— Зората е близо, сбогом, момче! Дано никога вече не стане нужда да се срещаме!…

Същия миг Лечко отвори очи.

Стаята беше празна — от Клюн Клюн нямаше нито следа…

Дядо Пантелей на сутринта отвори пръв вратата на Лечковата стая. Но първата жива душа, която се вмъкна вътре, беше котаракът Мърморан. Охранен, загладен, той направи един кръг около момчето, като през всичкото време мъркаше галено. После с един скок рипна на етажерката, дето под стъклената ваза трепереше захлупеният врабец, и започна да дращи с нокти по нея.

— Мър-мър-мяууу! — прозина се после Мърморан и се обърна към момчето. — Хайде, Лечко, дай ми по-бързо тази крилата гадинка, че умирам от глад — от вчера нищо не съм слагал в устата си! Тази нощ щях да схрускам един хвърковат хитрец, който…

Той не успя да довърши.

— Млък, разбойнико! — извика като ужилен Лечко и застана с искрящи очи срещу разнежения Мърморан. — Гладен си, а? Че като си гладен, готованецо, какво търсиш тука?!

— Мър-мър-мяууу… врабченце искам! Нали знаеш, че обичам да закусвам с врабченца? — отговори все още галено Мърморан.

Но тука се случи нещо, което не очакваше нито дядо Пантелей, застанал на прага, нито препарираният бухал, а още по-малко Мърморан…

— Врабченце ли искаш?! — ревна страховито Лечко. — Ами после, когато… Марш, мързеливецо, при мишките!…

И докато котаракът да разбере какво става, разяреното момче го хвана за дебелата опашка и го изхвърли навън. След това Лечко отхлупи стъклената ваза, извади оттам разтрепераното птиче и отиде с него до прозореца.

— Хайде, глупаче, бягай и ти оттука!… Па друг път да не се навираш като слепец в капаните, че не отговарям!

— Фърррр! — разпери криле птичето и се изгуби към пожълтялата слива, дето го посрещнаха с радостно чирикане ято подранили другари…

Дядо Пантелей, който гледаше с весели очи всичко, каквото стана пред него, поклати бялата си глава и си пошепна радостно:

— Така!… Така!… Хубава работа са свършили Зоркото Око и Клюн Клюн — няма що!…