Георги Русафов
Подаръкът на есента

Една привечер лятото мина през гората, сбогува се с нейните жители и отлетя на юг. Същата нощ падна гъста мъгла. А на другия ден рано-рано запръска студен дъждец.

Горският свят изтръпна. Изплаши се.

— Лошо ще бъде без лятото! — въздъхна тъжно мъничкото щурче.

— Дааа… лошо, братко, без слънце, без песни, без утринна роса… — съгласи се с него бялата трепетлика и отрони две сребърни листенца от настръхналата си снага.

— Сбогом, мили игри!… — намеси се в разговора и разтрепераният от студа Заю Баю. — Свърши се, приятели, с веселия живот!

Дъбът се пробуди от дрямката си.

Дочу разговора на щурчето с трепетликата и Заю Баю, трогна се от тъгата им по отминалото лято, разтърси могъщата си корона и проговори:

— Чуйте: вярно е, че по стъпките на есента пълзят мъгли, ромолят студени дъждове, падат люти слани… Но те не са желани спътници на есента, тя не ги обича. Тях ги праща с нея мащехата й, за да я намразят хората, та така да разчисти пътя към сърцата им за своята доведена дъщеря — Зимата!

— Нима! — изненадаха се щурчето, трепетликата и Заю Баю.

— Да. Тази тайна ми откри преди сто лета белоглавият орел от съседната планина, когато една дъжделива нощ пренощува в моите клони… Есента е млада, златокоса девойка, която обича като вас веселието, златистите краски, слънцето, песните, игрите!

— Че тогава ние можем…

— Разбира се: ако искате да се порадвате на още някоя слънчева седмица, пригответе се да посрещнем достойно есента — с песни, със златисти краски, с игри; с веселие… Съгласни ли сте?

— Съгласни! Съгласни! — отговориха в един глас щурчето, трепетликата и Заю Баю.

Малко по-късно Заю Баю припна из гората — да съобщи на горския свят думите на дъба. И преди да мръкне, под могъщата корона на вековното дърво се събраха всички жители на гората, които обичаха слънцето, песните, игрите… Те прекараха там — зъзнещи под ледените иглички на ситния дъждец — цялата нощ в разговори как да посрещнат колкото може по-хубаво есента, та заслужено да получат от нейните дни повече слънчеви часове.

На сутринта дъбът помисли върху изработената през нощта програма за посрещането на есента в гората и рече:

— Много добре сте я наредили, но това, което сте намислили, трябва да се изпълни, затова веднага се пръснете и заловете за работа — есента може всеки миг да долети при нас на златистия си кон!

— Вярно! Вярно! — отвърнаха горските жители.

И след малко цялата гора закипя от работа.

Пръв се запретна да изпълни задачата си Заю Баю — ненадминатият танцмайстор на гората. Той събра членовете на своята балетна група, подари им по две морковчета и по един зелев лист, пошепна на всички да бъдат усърдни и пристъпи към разучаването на танца, с който гората щеше да посрещне есента.

Близо до групата на Заю Баю се хванаха на работа мравките. Те измъкнаха от хралупата на стария дъб брадви и чукове, запретнаха ръце и с трескава бързина започнаха да издигат арката, през която трябваше да мине златокосата гостенка.

Не остана без работа и гарванът. Той изслуша внимателно поръчката на дъба, скри бележката за покупките под дясното си крило и литна към столицата, за да набави четки и бои за украсата на цялата гора…

О, горският свят обичаше слънчевите дни и беше решил да получи заслужено още някоя слънчева седмица от дните на есента!

Мина колкото време мина, дъждът изведнъж спря.

После полъхна слаб ветрец. И мъглата се пръсна.

Тогава дъбът хвърли поглед в далечината и дълго гледа към високите баири, зад които се тълпяха млечнобели облаци. Най-после отърси росата от могъщата си корона и заяви тържествено:

— Есента е тръгнала вече към нас! Помнете ми думата, че най-късно до утре сутринта тя ще бъде тука, в гората… Но чудно, къде се бави още гарванът? Ако не дойде веднага, то…

Той не довърши. В това време откъм далечината се зададоха два товарни самолета. Те летяха с пълна скорост към гората, а пред тях — като малка мушица — размахваше усърдно криле една черна птица. Дъбът веднага позна, че това е горският пратеник до столицата — гарванът. Птицата преведе самолетите над готовата арка, направи с тях два-три кръга над полянката край големия дъб и кацнаха заедно до бялата, трепетлика.

Всички се струпаха около металните птици и гората отново зазвъня от трудолюбивата глъчка на горските жители. Едни започнаха да разтоварят самолетите. Други се заеха да приготвят боите. Трети хукнаха след кълвача, за да му помогнат при украсата на дърветата. Той скачаше от дърво на дърво, от клонка на клонка, размахваше смело четките — натопени в най-скъпи бои — и шареше с тях повехналите листенца.

Гората прекара така целия ден и цялата нощ. И когато на другия ден слънцето надникна в нея, остана изумено от чудната й промяна — до вчера клюмнала и тъжна по отлетялото лято, сега гората пламтеше в нови, златисти одежди…

Есента можеше вече да заповяда — гората няма да се посрами!

А есента вече наистина препускаше към нея, яхнала златистия си кон. Но се сърдеше за нещо и хубавото й лице беше погрозено от гневни бръчки. Ето: отметнала глава назад, тя летеше бясно към гората, хапеше ядно устните си и бялото й чело се свиваше от недобри мисли:

„Колко несправедливи са хората! — говореше тя сама на себе си. — На всички, заедно с мъглите, нося янтарни гроздове, сочни круши, сладки ябълки, маслени орехи, червени дренки, сливи и… още какво ли не! А навсякъде ме посрещат с тъга и скръб. Тъгуват за моя брат — лятото! На̀: толкова път извървях, а никой никъде не ме посрещна с «добре дошла», навсякъде при идването ми проплакват — «Ах, лятото си отиде!» Защо? Та нима лятото е по-красиво от мене, та нима то ги радва с повече плодород?… О, скъпо ще си върна за тази обида! Нека ме запомнят добре… Още утре ще метна над цялата земя мократа покривка на мъглите си и всичко ще потопя само в дъжд, мъгли и слана — слънчев лъч да не види никой!… Така: щом тъгуват за лятото, нека има поне защо!“

С тия закани есента стигна и до гората.

Но тук се случи нещо, което огорченото й сърце съвсем не очакваше.

Щом конят й доближи първите дървета, край нея гръмна чудно хубав приветствен марш. Есента се стъписа. Дръпна златните юзди на коня си, спря го и се огледа. Тогава видя високата, накичена със здравец и кърпикожухчета арка. После прочете и надписа:

— Добре дошла при нас, златокоса гостенко!

При тази гледка есента забрави всички закани, с които препускаше към гората. Усмихна се и с разведрено сърце пое букетите, които й поднесоха представителите на горския свят. После целуна по розовите ушенца Заю Баю и навлезе доволна дълбоко в леса…

Тази нощ гората пак не мигна — до късна нощ звъня от веселие.

Танцовата група на Заю Баю изнесе пред скъпата гостенка най-хубавите и най-игривите си танци. Не остана по-долу от тях и оркестърът на щурците: той изпълни за нея най-вълшебните си песни. Така през цялата нощ — един след друг — горските представители развличаха сърцето на огорчената девойка с всичко хубаво, което знаеха и можеха. С тях пя, игра, весели се и есента.

На заранта — преди да напусне гората — златокосата девойка събра около себе си горските жители и ги запита:

— Кажете ми сега, приятели мои, с какво да ви наградя, дето изпълнихте огорченото ми сърце с толкова радост?…

— Слънце, искаме слънце! — писна веднага Заю Баю.

— Слънце, слънце искаме! — викнаха след него и останалите горски жители.

— Добре, ще запомня желанието ви, както никога няма да забравя и чудната нощ, която ми подарихте вие! — отвърна с усмивка есента.

После тя препусна златогривия си кон и се изгуби с него по други места…

Мина много време от тази утрин, но есента не забрави обещанието си.

Някъде към края на нейното господство — след като мъглите и дъждовете й бяха напоили хубаво с влага зажаднялата през лятото земя — изведнъж откъм планините подухна слаб ветрец. Щом го усетиха, горските жители веднага се спогледаха усмихнати: „Май есента е рекла най-после да изпълни обещанието си“. И те не се излъгаха. Ветрецът най-напред издуха мъглите. После разгърна сякаш е ръка надвисналите тежки облаци и синьото небе надзърна тук-там зад тях като любопитни детски очи. На другия ден тези очи станаха големи колкото езера, а на третия — вече цялото небе сияеше открай докрай без следа от каквото и да било облаче.

Така продължи седмица, две, три…

Ти, мое приятелче, познаваш тия вълшебни седмици от дните на есента!

През тях лозята ехтят от веселата глъчка на децата и берачките. Песните на щурците вълнуват еднакво силно сърцата на стари и млади. Въздухът е гъст като мляко от сладкия мирис на презрялото грозде и медените плодове. А мъглите — ония млечнобели мъгли, които приличат толкова много на тежките пролетни облаци — поглеждат завистливо към равнините от високите върхове и чакат търпеливо часа, когато ще могат отново да слязат при вас, децата, и да плъзнат по рошавите ви коси… Дните на тия седмици са топли като дните на май, а нощите — сребърни и осеяни с едри звезди, както през нощите на август.

По вас не знам как наричат тези слънчеви дни на есента. По нас — не знам защо — са известни под името сиромашко лято. Но обзалагам се, че въпреки това смешно име тия последни дни на есента и за вашия край са едни от нейните най-щедри подаръци. Така ли е? Пък колкото за името — ако не ти хареса, промени го. Есента само ще ти благодари за това. И аз също!