Георги Русафов
Чорбаджийска дума

На един имотен селянин заболяла тежко жената.

Това се случило през лятото, когато нивите на богатия човек плачели за всяка работна ръка, затуй чорбаджията се изплашил здравата. Излязъл на улицата. Започнал да скубе косите си и да нарежда:

— Хора, пропадна ми берекетецът!… Житцето ми така ще си окапе неприбрано по нивите без грижите на работната ми стопанка! Ще позлатя този, който вдигне жена ми на крака; коня си ще продам и парите ще му харижа!…

В туй време през селото минал един белобрад старец. Той чул воплите на отчаяния чорбаджия и се спрял при него:

— Ще удържиш ли думата си, човече, ако помогна на жена ти да оздравее? — запитал старецът.

Както бил на тясно, оня тутакси отвърнал:

— Ти само излекувай стопанката ми, а за другото не питай — халал да ти е кончето ми, ведно с всичките му такъми!

Старецът отишъл при болната. Побавил се около нея колкото се побавил, правил що правил, след три дни тя наистина се изправила на крака — станала от здрава по-здрава.

— Коня ти за себе си не ща! — рекъл на прощаване старецът, когато чорбаджията го повел със свито сърце към конюшнята. — Но думата си е дума: обещал си за здравето на жена си кон, кон ще дадеш сега. Затуй продай добичето и парите от него раздай на сиромасите в селото!

Като казал това, старецът начаса се изгубил по своя незнаен път…

В първите дни след заминаването на белобрадия старец чорбаджията наистина мислел да изпълни обещанието си. Но като минало седмица време, току му досвидяло за коня, па махнал с ръка:

— Обещание къща не разваля!… Да не съм луд да подарявам коня си на сиромасите!

И нито продал коня, нито пък дал нещо друго в замяна на сиромасите от селото…

Ала минало-неминало месец от тази случка и жената на чорбаджията пак паднала на легло, сега по-тежко болна отпреди. Богатият човек за втори път това лято се видял в чудо!… И като не знаел какво друго да стори, той пак излязъл пред портите на дома си и пак започнал да обещава мило за драго на оногова, който би му помогнал.

Случило се така, че белобрадият старец точно тоя ден минал пак през селото… И както първия път — правил що правил — излекувал още веднъж жената на чорбаджията.

— Па и сега да не се отметнеш от думата си, че ще сполети нова болест и тебе, и жена ти… А повече не чакай да ме видиш! — сбогувал се старецът с чорбаджията за втори път и тутакси отново се изгубил по своя незнаен път.

— Не се безпокой, дядо — подвикнал богатият човек след него. — Сега вече ще видиш, че чорбаджийската дума не се хвърля току тъй на вятъра!

И още на другия ден той показал колко тежи чорбаджийската дума…

Станал в тъмно и рано-рано извел жребеца си от конюшнята. Сетне напъхал в дисагите дръгливия пес, който в туй време се разхождал безгрижно по двора. И с тая чудновата стока чорбаджията запрашил към близкия град, дето всяка неделя ставал голям пазар на коне.

Жребецът бил породист. Ловял изведнъж очите на хората с хубостта си. Затуй, веднага щом стопанинът му го отвел на пазара, тозчас около него се струпала цяла сюрия купувачи. Един през друг те започнали да разпитват стопанина колко струва кончето му.

— Нито стотинка по-долу, нито стотинка по-горе от един грош! — отговарял за обща изненада на всички чорбаджията.

Хората се стъписали.

— Тоя човек май е полудял!… — спогледали се те. — Къде се е чуло и видяло такова жребче, тънкокрако като кошута и загладено като мрянка, да се продава за един грош!…

В същото време двадесетина ръце с по един грош на дланите се протегнали в надпревара към необикновения продавач, жадни първи да грабнат, кажи-речи, без пари коня.

Но чорбаджията отблъснал хитро всички:

— Чакайте, хора… Коня наистина продавам за грош, ведно с такъмите му, но той върви с хей това куче!

И хитрият човек току изтърсил из дисагите си пред очите на слисаните купувачи дръгливия пес. Сетне добавил:

— А цената на кучето е нито грош по-долу, нито грош по-горе от сто жълтици!…

При тия думи повечето от купувачите начаса се изпарили. Но тъй като конят все пак струвал толкова, колкото чорбаджията поискал за кучето, намерил се един, който му наброил сто жълтици и един грош — стоте жълтици за кучето и единият грош за жребеца с такъмите му.

Тогава чорбаджията прибрал стоте жълтици за кучето в джоба си, а гроша — цената на коня — още същия ден предал на попа в селото, за да го даде на сиромасите. И така удържал открай докрай думата си, която дал на белобрадия старец за добрината, дето оня му сторил…