Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

Георги Русафов. За Голчо от Голтупан и други весели приказки

Библиотека „Ян Бибиян“

Редактор: Методи Бежански

Художник: Георги Недялков

Художествен редактор: Тодор Варджиев

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елеонора Христова

Българска. Първо издание. ЛГ V. Дадена за печат на 12.IX. 1973 година. Подписана за печатна 30.XI.1973 година. Излязла от печат на 4.I.1974 година. Поръчка №1. Формат 1/32/84/108. Тираж 30 000 Издателски коли 8,74. Печатни коли 11,50. Цена на книжното тяло 0,48 лева.

Цена 0,71 лева

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1974


Някога в село Житен живял дядо Горун с баба Кротуша.

Една сутрин дядото се събудил рано и рекъл на бабата:

— Бабо, омръзна ми вече да ме гощаваш само с гъбена чорбица, бобена яхния и чер хлебец. Да знаеш — питка ми се яде, ама да не бъде каква да е питка, а питка от три пъти пресеяно бяло брашно!

— Добре си намислил, дядо, но откъде да взема брашно за такава питка, когато в нощвите ни отколе няма троха бяло брашно…

— Не знам: питка искам и толкоз! Ако за обед на софрата няма бяла питка, такова чудо ще направя, та триста години за него да се разказва! — отвърнал сърдито дядо Горун и зачаткал с бастунчето си към кръчмата, за да погледа там как се веселят хората.

Изплашила се баба Кротуша от лютата закана на своя старец и припнала към килерчето. Грабнала метличката, отупала празната брашнена торбичка, изтърсила месала, изгребала нощвите и събрала шепа брашно, та измесила питка за сърдития дядо. Изпекла я, намазала я отгоре с яйчице и прясно масълце, па я оставила на прозореца да изстине.

Срещу прозореца — в клоните на крушата — бил кацнал врабецът Чик-Чик.

Щом зърнал бялата питка, старият врабец надул гърди, отворил гърло и викнал колкото му глас държал:

— Хейййй, мои сто братя, тичайте да видите баба Кротуша каква чудесна питка е изпекла! Такава питка няма и на царската трапеза!

Събрали се стоте врабци, стоте бъбриви братя на проскубания Чик-Чик, накацали около питката и започнали да се надпреварват:

— Ах, наистина, каква чудесна питка! Не, тази питка не е за дядовата Горунова трапеза… Вижте само как свети лицето й — сякаш месечника грее! — рекъл единият от братята.

— Да съм като нея, не бих стоял нито миг върху тоя окаден прозорец: ще скоча и право в отсрещната вила на лихваря ще ида — само там, между тортите и баклавите на неговата богата кухня е мястото на такава красавица! — допълнил с възхитен писък друг брат.

— Каква ти вила на лихваря!… — изсмял се трети бърборко. — Та там нямат дори къде да сложат тази красавица! Не, в двореца, само в царския дворец е истинското място на такова слънчице!…

Питката чула похвалите и се възгордяла. Надула се, па си рекла:

— Прави са тия голтаци, мястото ми е само в двореца!

След туй затворила очи, престрашила се, скочила от прозореца на дядо Горун и се търкулнала с все сила по пътя — право за столицата.

Тичала, тичала — стигнала до една гора. Дълбока, страшна, тъмна гора. А пред гората стоял с щръкнали уши Зайо Байо и сякаш само нея чакал. Щом я зърнал, веднага викнал:

— О, питке, добре си ми дошла!… Както съм гладен, ей сега ще те изям!

Питката се спряла, изгледала Зая отдалече, па му изпяла:

— Зайо Байо дългоухи, с мен не си играй! Страхливецо бързоноги, бърже път ми дай!… Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

Сетне питката се скрила в гората толкова бързо, че Зайо Байо едва я видял кога профучала край него. Останал си така с щръкнали уши и празни уста, зинали да я лапнат.

А в гората, клекнал на пътеката, дебнел един вълк. Щом зърнал питката, и той веднага скочил срещу нея:

— Стой, питке! Влизай скоро в устата ми, че умирам от глад!

Питката се спряла, изгледала проскубания гладен вълк от главата до лапите, па и нему изпяла:

— Кумчо Вълчо, стар гладнико, с мен не си играй! Горски скитнико, махни се, бърже път ми дай… Аз съм малка, вкусна пита — радостна честита! — от хамбар изметена, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

И докато вълкът да разбере какво става, питката прелетяла бързо край него и навлязла още по-дълбоко в гората.

Там, седнала на един пън, Баба Меца сладко, се гощавала с медец от едно шарено гърненце. Облизвала се и час по час примижавала с очи, въздишала:

— Ех, че сладък медец — само една бяла питка ми липсва, за да съм най-щастливата баба на света!

И ето че в туй време срещу нея се задала питката.

Щом я видяла, тромавата горска баба се засмяла до уши и викнала с разтворени към нея лапи:

— Какъв късмет!… За питка си мислех, за бяла питка въздишах и тя на крака ми идва! Бързо, бързо, миличка, че от меда остана само на дъното, а баба ти Мецана най-много обича да си схруска бялата питка с медец!…

Питката се спряла, изгледала присмехулно рунтавата баба, па през смях така й рекла:

— Ой, Мецано, дебелано, с мен не си играй! Я послушай, повлекано, бързо път ми дай!… Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

И преди Баба Меца да разтвори устата си, пъргавата питка се търкулнала бързо край нея и изчезнала, та се не видяла. Спряла едва на другия край на гората.

А там — на припек върху една полянка — се излежавала хитрушата Лисана.

— Хей, Лисанке, накъде е пътят за столицата? — провикнала се питката отдалече към горската хитруша.

Лисанка вдигнала глава. Видяла питката и очите й светнали. Сетне се облизала скришом и запитала кротичко:

— А защо ти е столицата, красавице?

Лисанкината похвала харесала на питката. Затуй тя се приближила до хитрушата, па и на нея изпяла:

— Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома си бягам вече — хей натам далече! — към трапезите богати, в царските палати… През гори, поля, села — аз летя като стрела!…

— Аха! Сега разбирам каква е работата — тръгнала си за царските палати. Чудесно, чудесно! Добре си намислила, хубавелке, на такава красавица като тебе само там й е мястото. Но видиш ли, аз ще ти покажа пътя за столицата, ако ми изпееш още веднъж песничката си. Много, много ми хареса!… Ела, миличка, на челото ми и оттам я повтори, че съм стара вече, та мъчно чувам!

При тази похвала питката се намерила на седмото небе от щастие и тръгнала радостно към хитрушата, която я чакала с изплезен език. Но направила-ненаправила десетина крачки, питката изведнъж се сепнала, ударила се по челото, врътнала се встрани и без да каже нещо, профучала като стрела край изплезената Лисанка…

Тук му е мястото да ти кажа, мое момче, че питката, приказката за която слушаш сега, не е същата питка от оная приказка, която ти е разказвала баба. Помниш, че питката от бабината приказка била много глупавичка. Тя послушала хитрушата, пяла й на челото, сетне скочила да попее дори на езика й, докато Лисанка рекла — ам! — и край. Край и на питката, край и на бабината приказка! Така беше, нали?

А чуй какво станало с нашата — дядовата Горунова и бабината Кротушина питка!…

Чак като отминала много далече от Лисанка, тя се обърнала назад и подвикнала на останалата с пръст в устата хитруша:

— Прощавай, кумичке, че не изпълних молбата ти! Но за това не се сърди на мене — без време, мила, ми показа езика си, на който някога, както разказва приказката, с песен като моята, свършила живота си горкичката ми прабаба!…

След туй питката хукнала отново с всички сили по пътя — право към столицата, която се белеела в далечината. Тичала, тичала — превалила девет баира, прескочила девет рекички, прекосила девет полета — накрая стигнала пред царския палат. Там издебнала пазачите, преминала двора. Изприпкала по едни мраморни стъпала и почукала върху вратата на царската кухня:

— Чук… чук… отворете! Чест невиждана ви се прави — на крак ви е дошла най-красивата питка на света, за да украсите с мене царската трапеза!

Вратата на кухнята мигом се отворила и навън показал главата си главният готвач:

— Кой чука? Кой крещи тука? — попитал сърдито той.

— Аз…

— Коя си ти?

Питката се надула и важно-важно запяла:

— Аз съм малка, вкусна пита — радостна, честита! — от хамбар изгребана, от нощви пометена, със каймак замесена и във пещ опечена. От дома…

Главният готвач не дочакал питката да довърши песента си. Взел я в ръце и започнал да я разглежда. Видял разкъсаната й от храстите премяна, пошарил с пръсти по напрашеното й от пътя лице, па се залюлял от смях и се провикнал с все сила:

— Хей, мои триста помощници, елате да видите каква красавица е дошла при нас да направи чест на царската трапеза…

Веднага около главния готвач и питката се събрали неговите първи помощници, помощниците на първите му помощници, техните помощници, помощниците на тези помощници, бъркачите на запръжките, разливачите на ястията и миячите на кухненските съдове. Като разбрали за какво ги вика главният готвач и като чули защо е дошла сиромашката питка в царската кухня, всички започнали да си подхвърлят горделивката от ръка на ръка и да се превиват от смях:

— Ха-ха!… Ще ни умори тази дрипла — чухте ли какво й се приискало?!

— Хо-хо!… Пустата питка пепелива, не иска друго, ами направо на царската трапеза й се дощяло да се разположи, като че ли там сега само за нея разтребват!… Хо-хоооо!

Това продължило дълго време.

А когато негостолюбивите стопани най-сетне се изморили от смях, главният готвач взел отново раздърпаната питка в ръцете си. Повъртял я, погледал я още мъничко, па се изсилил и я изхвърлил през прозореца навън.

Питката тупнала в задния двор на царския палат.

А там — нова беда!

Още изгонената гостенка не била дошла на себе си от горещия прием на готвачите и към нея се насочила една сънлива кучешка муцуна. Охранен, затлъстял, с медал на шията, песът пристъпвал бавно, тежко, важно. С една дума, царско куче, дворцов пес!…

— Чу-дес-ноооо!… Чу-дес-ноооо! — прозинала се гръмогласно муцуната, когато доближила до питката. — След хубавия сън тази питка ми е паднала направо от небето, за да закуся!

Сетне сънливият пес се обърнал мързеливо към изтръпналата питка:

— Хайде, дрипло, скачай бързо в устата ми, че ще трябва пак да спя… Аз съм в облог със самия цар — кой от двама ни ще изтрае повече на сън и на ядене! Затуй не ми губи времето, че негово величество засега ме бие и по едното, и по другото!

Тези думи изведнъж отворили очите на питката — свалили я от облаците на земята…

Ах, нима за тези песове тя напусна чистичката къщурка на баба Кротуша и дядо Горун! Нима заради техните гуреливи муцуни извървя дългия път от село Житен до тука!… Не, тя повече не бива да глупее!

И питката наистина скочила, както я канел царският пес. Но вместо да влезе в раззинатата муцуна на сънливото куче, тя хукнала с всички сили нататък, откъдето сутринта била побягнала — към село Житен, към чистичката бедна къщурка на баба Кротуша и дядо Горун, към мъничкия прозорец, над който чирикат без отдих от сутрин до вечер весели, закачливи врабци.

Ех, тези врабци, тези бъбриви измамници! Каква хубава шега й направиха със своите бъбриви уста!…

* * *

Когато питката влязла в двора на самотните старци, те седели под разлистената лоза, разперила дългите си клони току пред входа на мъничката им къщичка. Баба Кротуша чупела отчаяно ръце и плачела, а дядо Горун почуквал сърдито с бастуна си по плочника пред вратата и гръмогласно ругаел.

Но щом зърнали, че питката се връща отново при тях, лицата на старите хора тозчас грейнали, сякаш самото слънце било влязло в двора им. — Ах, милата ми побягнала питка, ето я, че си иде! — плеснала радостно ръце баба Кротуша и припнала като млада да посрещне бегълката. — Ох, на баба питката, че къде скита досега, баби? Ние с дядото какво ли лошо не помислихме, че ти се е случило далече от нашия дом!… — Не я глези, бабо, ами слагай веднага софрата, че едва стоя на крака от глад! — подвикнал към тях престорено сърдито дядо Горун.

И след малко тримата се прибрали щастливи в къщи.

Там, щом я сложили на постланата е нова покривка софра, питката се огледала и мигом засияла от радост. О, колко весело, колко светло и хубаво било в целия дом на дядо Горун и баба Кротуша! Как можа да побегне от него, как можа да повярва на Чик-Чик и неговите сто братя, че мястото й не е тука!…

Сетне не се стърпяла и отново запяла, ала сега нова песничка:

— Ах, добре, че се завърнах в своя дом обратно! Колко хубаво е тука, колко е приятно!… Дядо Горун със лулата под мустак се смее, а пък бабата Кротуша тихо песен лее. Двамата във нови дрехи като млади тичат — колко мило ме поглеждат, колко ме обичат!…

А навън, в бухналата от зеленина круша, очаквайки трошички, в туй време чирикали до прегракване Чик-Чик и неговите сто бъбриви братя.

Край