Послеслов

Ърскин Престън Колдуел — един от най-големите прозаици на съвременна Америка — е роден на 27 декември 1903 година в щата Джорджия. На петнадесетгодишна възраст той започва да работи, за да се издържа. Години наред Колдуел печели хляба си по памучните плантации, каменоделните, дъскорезните и тъкачните фабрики, зад кормилото на таксиметъра, с бележника на репортьора. Едновременно с това той посещава университетите на Пенсилвания и Вирджиния, изучава социология и започва да пише. По-късно изнася поредица публични лекции за трагедията на изостаналия Юг. Колдуел пътува много: той обикаля Чехословакия, Мексико, Китай. В 1941 година заминава за СССР; там го сварва Втората световна война и той се захваща да пише кореспонденции за хода на войната. След завръщането, си издава четири книги за Съветския съюз.

Израсъл в мизерията и страданията на Южните щати, Колдуел става певец на Юга — на нещастията и бедствията, сполетели бездомните бели изполичари и черните роби.

Ърскин Колдуел пише много. Автор е на повестта „Момчето от Джорджия“ (1943) и на романите: „Тютюнев път“ (1932), „Акър на господа бога“ (1933), „Вълнение през юли“ (1940), „Тази земя“ (1948), „Вечерната лампа“ (1952) и др. из живота на ратаите, на негрите изполичари, на дребните фермери от американския Юг, както и на множество пътеписи, очерци и социално критични студии. Той е майстор на късия разказ.

Остроумните и блестящи по форма разкази на Ърскин Колдуел привличат с тънкия си психологизъм, с верността в изобразяването на делниците и навиците на обикновените американци; в същото време те са пропити с чувство на трагизма, на безизходността на съдбата на „мъничкия човек“ в буржоазна Америка.

В „Разкази от Мексиканското крайбрежие“ (1957) пред читателя преминава цяла върволица от ярки, неповторими типове. В този сборник на Ърскин Колдуел са поместени над двадесет разказа. Някои от тях са били печатани в различни американски списания, останалите се появяват в печата за пръв път. В много от тези разкази се описват епизоди от живота на затънтените градчета, разположени по крайбрежието на Мексиканския залив, откъдето иде и заглавието на сборника.

С присъщия на Ърскин Колдуел мек хумор, а навремени и с иронична усмивка, той разказва за дребните конфликти в семейството на работника, канторския служител, бакалина. Най-често това са психологически скици, в които са взети под обстрел страхливостта, ревността, слабохарактерността, бездушната пресметливост, недоверието към хората, страхът от разгласяване. Както и в разказите от миналите години, Ърскин Колдуел е особено силен не в драматичните сюжети, не в колизиите с трагична развръзка, а в комичните, понякога смешни до нелепост положения, в които впрочем до трагичното има само една стъпка.

Ето например един от най-добрите разкази в сборника — „В памет на умрялата“. Тридесет години е живял Хейм Стоддард със своята до самозабрава предана на мъжа си добра Нели. Той е вече петдесет и шест годишен, когато жена му пада в тъмнината от стълбата и умира. Хейм, ковач по професия, който на стари години се е оттеглил на спокойствие и си е отворил дюкян с железарски стоки, е силен, упорит и своенравен човек. Той тежко преживява смъртта на жена си. Нощта след погребението прекарва в опустелия дом, като се предава на скръб и размишления, с което сякаш иска да отплати на Нели за нейната преданост. Стремейки се да направи в нейна памет нещо особено хубаво и добро, той се отправя на път и изминава над десет мили до градския съд и предявява за регистрация пожълтялото извънредно много свидетелство за брака. Отказват му, по законите на щата брачното свидетелство трябва да се регистрира в течение на пет дни, иначе то губи сила. По закона излиза, че Нели, която в града наричали „свята“, тридесет години е живяла в грях, тъй като не се е намирала в законен брак със своя мъж. На въпроса, защо той не е зарегистрирал брака по-рано, Хейм отговаря: „Аз не направих това, защото по него време не знаех как ще се извърти работата… И реших — нека Нели отначало ми докаже, че ще бъде именно такава жена, каквато ми е нужна…“ Той скътва свидетелството на тавана, чакайки кога окончателно ще се убеди в нравствените достойнства на жена си. „И ето вчера, след погребението — говори Хейм, — аз разбрах, че е настанало времето да предприема тази стъпка. Сега аз окончателно се убедих, че Нели е оправдала моите надежди.“ Хейм упорито настоява на своето, заплашвайки, че няма да напусне съда, докато на свидетелството не бъде придадена законна сила. Съдебният чиновник се обръща за съвет към съдията. Оказало се, че законът за регистрирането на браковете в петдневен срок е излязъл по-късно от сватбата на Хейм и Нели. Ето защо съдията признава искането на Хейм за законно. Обаче той искрено е удивен — за какво е притрябвало това на Хейм сега.

Последният обяснява: само тогава, той ще има право да напише върху надгробния паметник на жена си, че съпругът й скърби за нея след тридесет години съвместен живот.

Колдуел не се бои от гротескната хиперболизация на характера, той я довежда сякаш до абсурд и именно така достига голяма убедителност на образа.

Чисто колдуеловска гротеска лежи в основата и на друг разказ — „Изстрел в съдията Прайс“. Една гражданка, Фери Браунинг много години подред атакува не младия вече вдовец, съдията Прайс, стремейки се да се омъжи за него. Той на драго сърце й ходи на гости, благосклонно приема грижите й за себе си, но избягва решителната стъпка. Доведена до отчаяние, Фери веднъж го проследява и без сама да знае това, попада след него в… публичен дом. Като го изгубва от погледа си във вестибюла, тя, объркана, започва да стреля във въздуха с пистолета, скрит в чантичката й. Един заблуден куршум ранява излезлия при шума Прайс. Фери е отчаяна. Тя е убедена, че сега навеки е изгубена надеждата за брак. Но съдията, вместо да се възмути от постъпката й, с нежност глади косите й: „Щом вие сте способна да стреляте в мен в такова място, значи, аз действително съм ви скъп и вие ще ми бъдете любеща и предана съпруга“.

Художествените похвати в тези разкази са различни — хиперболизация на образа в единия, гротескност на положението в другия. Но вътрешният смисъл на разказите си остава един и същ: в тях звучи вярата в човека, в доброто начало на човешките отношения.

Това е много типично за Колдуел — голямата мисъл е изразена в неговите новели чрез полуанекдотична форма и все пак запазва своя истински смисъл. Най-често Колдуел осмива онова, което му се струва жалко, смешно, което унижава човека. Обаче при това е ясно, че писателят обича своите герои, обича ги такива, каквито са, каквито ги вижда в живота. Впрочем той съвсем не им се любува. Владеейки до съвършенство майсторството на разказвач, той и читателя кара искрено да се посмее над онова в човека, което е достойно за осмиване.

Нека си припомним шеговития коментар на Ърскин Колдуел към един от неговите разкази: „Тази история — заявява той — беше написана, с цел да видим с какво пък ще свърши“. На писателя и сега явно се харесва позата на наблюдател, пишещ уж за собствено развлечение. Обаче ключът към много от неговите произведения, изглежда, се намира в някои изразителни признания, които се съдържат в автобиографията му, излязла през 1951 година под надслов „Наричайте това опит“. „Всички художествени произведения — се говори там — са написани от мен с една-единствена цел: да се предостави на хората огледало, в което те биха могли да се видят. Принасят ли моите книги полза или вреда, зависи от това как този или онзи човек се отнася към изображението, видяно от него в това огледало.“

Осмивайки смешното, а навремени уродливото, Колдуел е снизходителен към човешките недостатъци. И ако цитираното по-горе признание и да убеждава, че Колдуел пише не просто от желание да се повесели и да повесели читателя, то той никога не му натрапва мнението си. Трябва да кажем, че в разказите от този сборник отсъстват теми с голямо социално звучене. Характерно е например, че нито един от героите на книгата не изпитва дори какви-годе осезаеми материални трудности. Ако сравним новите разкази на Колдуел с предшестваните, те биха застанали по-скоро в един ред с такива разкази като „Леко спечелени пари“ и „Вечер в Нуево-Леоне“, отколкото с новелата „Сред хорската тълпа“.

Но както съпрузите Мердок от разказа „Леко спечелени пари“, точно тъй за дълго се запомнят от читателя и Хейм Стоддард от разказа „В памет на умрялата“, и слабоволният пияница Роди Латърдей от разказа „Подарък за Сю“, и съдията Прайс от разказа „Изстрел в съдията Прайс“, и Нел, строгата секретарка на управителя на фабриката от разказа „Мис Педълфорд“, и много други. Писателят успява да открие множество типични и ярки черти, които съставляват характера на американския дребен буржоа, и да създаде цяла галерия от типове.

Умението да схване основното и във външния облик, и в характера дори на епизодичните герои, удивителното разнообразие на похватите за създаване на верен и точен портрет, а така също и неизтощимата фантазия помагат на Колдуел в много неща и понякога му дават възможност в най-неочакван ракурс да представи на читателя познатото му и в живота, и в литературата положение или черта от човешкия характер.

 

 

Най-новият роман на Ърскин Колдуел е озаглавен „Близо до дома“.

Простодушният и честен добряк Нейтив Ханикът не може да се ожени за момичето, което обича, защото то има негърска кръв. Градчето Пелмира — някъде в Южните щати — гледа благосклонно на връзката им, защото е „в реда на нещата“, но те не могат и да мислят за законен брак. Нейтив се принуждава да се ожени за богатата вдовица Мейбъл Бауърз, ала не възнамерява да се откаже от своята Джозин. Срещу тяхната любов обаче се опълчват еснафските предразсъдъци на Мейбъл, политическите сметки на „видния гражданин“ Делтън Бароуз, цялата гражданска власт в лицето на лицемерния шериф и безчовечно жестокия му помощник Клайд, както и собственият нерешителен характер на Нейтив, който не може да се откъсне от установените порядки.

Едва ли може да се каже, че последният роман на Ърскин Колдуел „Близо до дома“ е нов етап в творчеството му. Но тук критичният патос на „Тютюнев път“ и ранните разкази е избистрен и задълбочен. Авторът изразява по-смело и по-убедително протеста си срещу безскрупулните богаташи и двуличните политици, срещу расизма и произвола.

Романът, написан със свойствените на Колдуел драматичност и прямота, дава точна картина на живота в безправния негърски Юг на САЩ.

 

 

Както и мнозина американски писатели, Ърскин Колдуел на младини е опитал безброй професии — от ратай до работник в памукочистачна фабрика, от помощник зидар до съставител на вестникарски некролози. Но на въпроса: „Ако би трябвало да започнете живота си отначало, бихте ли се заловили пак за писателския занаят?“ — Колдуел отговорил: „Без съмнение… Аз пиша, защото ми харесва да пиша.“ Може би отчасти затова и на читателя се харесва онова, което с такова увлечение пише Колдуел.

Но само увлечението за писателя, колкото и той да е талантлив, не е още достатъчно. Нужна е определена цел. И у Колдуел това е съзнателно поставената задача на писателя — реалист. „Целта на всички мои измислици е да създам огледало, гледайки в което, хората биха познавали себе си.“ Колдуел е определил за себе си тази цел, без да изхожда от каквито и да било теории и без да прави каквито и да било задължаващи обобщения. Колдуел обича живота и с усмивка се любува на онези, които умеят да се ползват от него. Обаче писателят е достатъчно зорък, за да разбере, че неговите герои живеят в такава обстановка, която лишава от човешки образ много хора, като физически и морално прави от тях или осакатени индивиди и изроди, или затворени в себе си чудаци, или подивели чудовища. Колдуел подбира тези екземпляри, без да злорадства и не за присмех. Просто такава е жестоката правда на живота — няма какво да се прави! Пред един от своите най-силни по тема разкази „Сред хорската тълпа“ в сборника „Всякаква смес“ Колдуел туря предварителната уговорка: „Много ми е тежко, че този разказ ще види бял свят. Но аз не можех да не го напиша.“

На въпроса: „Защо вие тъй много пишете за бедните?“ — Колдуел е отговорил: „Хората, които се наслаждават на благата на живота, са много по-малко, отколкото хората, които изпитват върху себе си всичките му тежести. И само когато тези социални условия престанат да съществуват и отлетят в миналото, аз ще мога да си кажа, че занапред няма нужда да пиша за въздействието на нищетата върху човешката душа.“

Но не е достатъчно за писателя да си постави някаква цел, нужни са още средства за нейното постигане. Извънредно богатият запас от жизнени наблюдения е позволил в 1929 година на никого неизвестният двадесет и шест годишен Колдуел да затрупва редактора на „Скрибиър-магазин“ Макс Перкинс с десетки разкази, по пакет на седмица, докато Перкинс не им обърнал внимание. Като се предал, той публикувал в списанието два разказа на Колдуел, а още след една година прокарал в печата първия сборник от негови разкази, озаглавен „Американска земя“.

Колдуел пише така, че наистина вярваш, че той сам живее с живота на тези хора и често дори не ги отделя от себе си, макар и да въвежда разказвач от тяхната среда. У Колдуел има три главни сфери на наблюдение. Това е, първо, изостаналия и затънтен Юг, от родната Джюрджия до крайбрежието на Мексиканския залив. След това, чифликчиите на Нова Англия и Зелените планини от щата Върмонт. И най-после, лесно издухваната от живота човешка пяна на големия град.

Когато четеш трудовете на Стюарт Чейз и другите американски икономисти или известния у нас роман „Гневът на мравките“ от Стайнбек, или поемата на А. Маклиш „Страната на свободните“, с очите си виждаш трагедията на пропиляваното на американската земя; намалението на горите, ерозията на почвата, унищожаването на реколтата, разоряването на фермерите, нищетата на безработните. Но едновременно с това върви и пропиляването на човешките сили — духовното обедняване.

Растат в САЩ размерите на фермерските участъци, но расте и числеността на евтините работни ръце: дребните фермери, изгонвани от земята, стават ратаи. За сметка на механизацията на труда и изстискването на потта расте размерът на продукцията на житните храни, на памука, на плодовете само за да се даде възможност на монополите на безценица да я изкупват и като задържат за известно време запасите, тройно по-скъпо да я продават на самите производители. Трескавият ажиотаж на индустриалния Север набляга върху суровинните изостанали райони на Юга, а около северните конвейери и шахти създава резервна армия от безработни.

Без съмнение в САЩ има и благоденстващи фермери, и високопроизводителни земеделски окръзи, но Колдуел показва типичното за Юга разорение на фермерите, типичното за Севера подивяване на чифликчиите. Той показва идиотизма не просто на селския, а именно на чифлишкия живот. Навсякъде, където хазайничи самостоятелният чифликчия, се развива все един и същ процес — користолюбие, изолираност, рано или късно и морална, и материална деградация и в резултат — разорение. При това у Колдуел отъпяват и собствениците — от преяждане, и безработните — от глад и нищета.

Колдуел рисува типично явление; та нали същата тази картина, само че с поправка за местните условия, възниква навсякъде, където господства този чифлишки строй? И в Нова Англия, където всички ниви са заобиколени с огради от изровен при орането объл камък, където по думите на поета Роберт Фрост: „Хубав ли е стоборът — съседите не се карат“. И във Върмонт, където чифлиците, разположени по долините, са откъснати един от друг от разклоненията на Зелените планини, и в Южните щати, където не трябват и огради — тъй сигурно храсталаците и блатата разединяват хората.

Сънната болест на чифликчиите е отразена и в самия художествен маниер на Колдуел, например в забавеното развиване на действието. Така в разказа „Претъпкано е с шведи“ безкрайните многословни повторения ни въвеждат в ограничения мъничък свят на старозаветните фермери Фростови и ние почти физически усещаме как те до смърт са наплашени от появяването на нещо поне от малко малко живо и дейно в лицето на буйните шведи.

Традиция е станала представата за мирния провинциален живот и снизходителното отношение към него: тъй да се каже, какво да ги правиш тези провинциални чудаци?! „Счита се за общопризнато и достоверно — иронично възразява Колдуел, — че животът на мъничките провинциални градчета в Америка, особено на юг, е тъй еднообразен и муден, че там може, както изглежда, да живееш без всякакви усилия и сътресения. Драскачите от списанията и популярните лектори тъй усърдно са внедрявали в съзнанието на народа тази глупост, че тя е станала своего рода ходеща истина. Меко казано, това далеч не е така. Вчера Клайд Бейли, моят съсед отдясно, внезапно се побъркал и гонил тъща си чак до телеграфния стълб; миналата нощ Сюзи Чендлър, телефонистката, избягала с току-що пристигналия в града фризьор, а чернокожата готвачка Менди дошла, пищейки, че на свобода скита някакъв си страшен звяр и тя мисли, че това е «ревящо магаре»“.

Ето ги събитията, които нарушават монотонното еднообразие на мъничките провинциални градчета на Америка. У Колдуел нараства гнусливото любопитство към изостаналата провинция. Когато тези затъпели от ситост чифликчии спят, те са отвратителни, когато се събудят, те са страшни със своето вироглавство („Пролетен пожар“), със своята грубост („В деня когато се получават заплатите в Савана-ривър“) и губят човешкия си образ („Тютюнев път“).

А колкото се отива по-нататък — става все по-лошо. Те довеждат хората до престъпления. Страшната, зловеща гротеска се сгъстява до крайност. Тук е и безсмисленото, полуслучайно убийство на госта от фермера, и насилието над беззащитната девойка; тук е и майката, която за да нахрани гладните си деца, отдава на поругание на някакъв мерзавец своята десетгодишна щерка — с една дума, верига от гаври над живота, над човешкото достойнство, над жената, над детето. Цял синодик от оскърбления и престъпления против човека. Върху всички тези силно написани, но тягостни и мрачни истински случки за провинциална Америка би могло да се разпростре авторската бележка към разказа „Краят на Кристи Тъкър“: „Тежко ми е да препрочитам този разказ. Такава болка ми причинява онова, което е там написано“. И това е толкова по-тягостно за него, че зад измислицата на Колдуел най-често все пак стои достоверната реалност. На упреците, че романите и разказите му изобилстват с насилствени действия от всякакъв род, Колдуел отговорил: „Че какво пък, нашата страна е груба. Аз видях как на пътя някакъв човек преби едно муле до смърт, защото беше горещо, и човекът се беше измъчил, и нервите му бяха обтегнати до краен предел и му беше дошло до гуша еднообразието на живота. Аз бях в склад за памук в края на работния ден, когато господарят попита един негър защо е окуцяло магарето. Негърът обясни, че кракът на магарето попаднал в заешка дупка. И ето господарят го би до пребиване, знаейки отлично, че той не е виновен и няма да се защищава. Аз сам бях неволен свидетел на няколко линчувания.“

Колдуел более с горестите на своя народ и се стреми според силите си да се бори със социалното зло. Ситите експлоататори на Юга предизвикват в него омраза. В цяла редица разкази той показва как нуждата тласка гладните към предателство, към подлост и престъпление, как парите дават право безнаказано да се гаврят с човека и да убиват човека. И много неща са описани от него така, че прочелите разказите „В събота през деня“, „Сред хорската тълпа“, „При изгрев-слънце“ и „Кенди Бичем“ едва ли ще ги забравят. В тях се усилва у Колдуел мотивът за социален протест не само против угнетяването на бедняците, не само против самия факт на линчуването и гаврата с негрите, но и против социалните условия, които пораждат и правят възможни тези безнаказани, узаконени престъпления.

Съчувствието към мъничкия човек прераства у Колдуел в съзнателно уважение към силните хора, способни за борба. Той уважава неизвестния парий, който се застъпва за умиращия от „бавна смърт“ и обезоръжава полицая. Той уважава негъра Клем, на когото най-после идва в главата простата мисъл: „Че за какво да стоя така и да чакам, докато ме ударите?“

Колдуел отлично съзнава каква важна роля може да изпълнява неговото творчество. „От време на време на Юг се появяват резки статии против мене и това ми дава основание да мисля, че трудът ми не е безполезен… Показвайки на хората тяхната жестокост и страданията на жертвите им, показвайки хората, разорени до отчаяние и смазани до отчаяние, може би аз и да въздействам върху живота на някои от тях.“ Колдуел сам дава основания за такава оценка със своите очерци „Ето ги американците“ и фото книгите „Вие сами сте ги видели“, „Та това ли е САЩ?“ Обаче веднага Колдуел бърза да направи уговорката: „Аз не съм проповедник“. В едно само отношение това е вярно: Колдуел не само знае онова, за което пише и с което се бори, но въздейства в тази борба преди всичко с художествени средства. Колдуел умее да пише.

Образите на Колдуел обикновено са дадени със замах и подчертано, понякога дори гротескно. Обаче всички те са взети от живота. „Всички мои герои са измислени — говори Колдуел, — но се стремя да бъдат жизнено правдиви… И се радвам, когато със стара дата намирам за своите измислени характери някакви прототипове в действителността.“

В най-добрите произведения на Колдуел героите му не са просто характерни, те са типични. Да си спомним семейство Строупови в повестта „Момчето от Джорджия“ (1943). Бащата е човек не от този свят, безгрижен фантазьор и безделник. Възсуха, ожесточена от живота е жена му, на която се крепи домът. Синът пък е момче, на което разпадането на семейството се струва още само верига от забавни произшествия. А зад всички анекдотични положения се крие голяма жизнена драма, която лекичко прозира само в изпълнената с тъга нежност, с която момчето се стреми към скитника — баща. И макар повестта „Момчето от Джорджия“ да е поднесена в неповторимия колдуеловски маниер, това не е изключителен случай: подобни семейни триъгълници постоянно се срещат по страниците на американските книги. Понякога Колдуел се опитва да даде и групови характеристики. Колкото и те да са повърхностни и едностранчиви, всеки ще запомни буйните шведи, изобразени като митично плашило за провинциалните еснафи, или измамените любители на чужд имот, както и не по-малко митичните цигани. Или всички тези капнали от жегата южняци от разказите. „В събота вечерта“, „Августовско пладне“ и др.

Колдуел често споменава в коментарите към разказите си за свой реално съществувал, а може би и измислен чичо, напомнящ с нещо Морис Строуп. Той не е представен като завършен герой, обаче неговият характер се проявява в много разкази на Колдуел в самия маниер на разказвача, който „през целия си живот и един ден не е работил както трябва“, но „по общо мнение се е считал за най-мъдрия човек от окръга Сикъмор, в щата Джорджия“, и минавал за несравнен майстор на небивалици, развивайки цяла теория, че „занаятът на разказвача е същинско мошеничество, защото е измислен от сладкодумци с единствената цел да направят почтен своя собствен мързел“. „И той се научил да възбужда интерес към своите измислици до такава степен, че щом се появявал на улицата, всички го заобикаляли в очакване кога ще почне.“ И ето признатият майстор на печатното слово Колдуел съжалява за недостъпното за него непосредствено общуване със слушателите. „Аз съм уверен — въздиша той, — че този разказ много би спечелил, ако разказвах устно.“

Езиковата палитра на Колдуел е много богата и разнообразна. Сочните, характерни бивалици и небивалици на неговите разказвачи със своята цветистост и буйство могат в първия момент да зашеметят читателя и да му попречат да се вслуша в чистия, ясен, лаконичен език на такива разкази като „Полски цветя“, „Мъж и жена“ и др. Смехът на Колдуел, често пъти фарсово грубичък, понякога заглушава другите му интонации, и трагичните и лиричните, а читателите заслужава да се вслушат и в недомлъвките на такива разкази като „Новата къща“ и „Мразовита зима“, и в скръбния подтекст на повестта „Момчето от Джорджия“. Колдуел широко се ползва в своите разкази от фолклора, народните поверия, поговорките, духовитите изрази, от които понякога израства сюжетът на пял един разказ („Отвъд Зелените планини“, „Ревящото магаре“ и др.) Ту това е приказният образ на здравеняка негър Големия Бек, ту небивалицата за мухата в ковчега, която се възприема естествено от устата на лъжеца разказвач. По жанр неговите разкази са ту битов анекдот, ту лирична миниатюра, ту музикално по език стихотворение в проза, ту рязка сатирична гротеска.

Много разнообразно е сюжетното майсторство на Колдуел. Сякаш изостряйки го, Колдуел нееднократно се връща към една и съща тема или дори положение, като го разработва например във формата на анекдотичния разказ „В събота през деня“ и във вид на цялата повест „Вълнение през юли“ (1940), където едно аналогично произшествие е дадено във всички свои социални взаимоотношения и където се разкриват всички тайни пружини, които заставят хората да действат или да бездействат при дадените обстоятелства именно така, а не иначе.

Тук е не само озверялата тълпа на линчуващите насилници и нейните водачи, но и доста добрият по природа шериф Джеф, който в края на книгата се измъчва, че не е могъл да действа както подобава на изборно лице, без страх по отношение на убийците на Соня и без лично пристрастие към своя черен приятел Сем Бринсън. „Нима и след това у нас в Америка няма да престанат да линчуват негрите?“ — въздиша той. Тук е и задкулисният главатар и политикан съдията Алън, и вдъхновителката на това „вълнение през юли“ фанатичната мономанка Нарциса Калхун с нейната петиция за изселването на всички негри в Африка. И трезвите лениви работодатели, които са готови да линчуват някоя и друга двойка негри, но съвсем не искат да останат без евтина работна ръка. Така това вълнение през юли придобива осезателност и типичност.

Понякога Колдуел дори като че ли парадира със своята изобретателност. Той взема до известна степен еднородни положения и пресмята — какви са най-разнообразните и неочаквани възможни решения от приблизително същите елементи. Такива са например близките по позиция разкази „Топлата река“ и „Годеникът на Марджори“. В първия разказ един човек пристига в глухата провинция, където живее харесалата му девойка, за да я овладее и по всяка вероятност на сутринта да замине. Но необикновената обстановка, разказът на баща й за загубената от него любима жена, който му разкрил вътрешния свят на девойката — всичко това поражда у него любов. Той не изпълнява нито първото, нито второто си намерение и остава. А ето и втория разказ. Отдалече пристига мъж, за да се ожени по обявление за непозната девойка, и измамил се в нещо, мълчаливо и затворено прекарва с нея вечерта и на сутринта, без да каже нито дума, заминава. Двата разказа са с много сходни обстоятелства и на много различни теми. Колдуел в тях сякаш прави експеримент — какво ли ще се получи? Или както той сам говори в бележката пред един аналогичен разказ: „Тази история беше написана, с цел да се види — с какво ще свърши“.

Колдуел не е самоук. Когато свършил училище и вече станал писател, той четири години се учил във Вирджинския университет, интересувайки се главно от литература и социология.

Този интерес се е проявил не само в художественото творчество на Колдуел, но и в публикуваната от него в 1935 година брошура „Фермерът — изполичар“, в цикъл лекции „Изполичарите на Юга“, прочетен в 1938 година пред слушателите на Прогресивната школа за социални изследвания в Ню Йорк, а така също и в неговите фото книги.

Обаче подчертавайки своята „почвеност“, Колдуел веднъж заявил: „Аз чета малко. По-малко от десетина романа на година. От преди много години вече съм разделил цялото човечество на две части: на тези, които четат, и онези, които пишат. За себе си съм избрал втория от тези разреди.“ В това изявление има елементи на позиране. По всичко се вижда, че Колдуел е чел Марк Твен или, да речем, Шеруд Андерсън, чел ги е нееднократно и внимателно, учейки се да пречупва жестоката истина на живота през призмата на марктвеновския хумор или шерудандерсъновия лиризъм. Но така или иначе, Колдуел действително принадлежи към разреда на пишещите и трябва да кажем, че той пише може би дори твърде много. Да поясним какво значи това.

В разговор с един свой издател през пролетта на 1939 година Колдуел е казал: „Да, да, аз зная, критиците твърдят, че е време да напиша нов роман. Е та какво, аз ще напиша роман. Ще го напиша, ако не се заловя с поредната порция разкази. Когато ми се иска да пиша, най-драговолно пиша разказ.“ И тук му е мястото да кажем, че обикновено разказът му в тези случаи излиза добър.

Друг път Колдуел заявил: „Съмнявам се, че ще мога да печеля хляба си с нещо друго, освен със съчинителство“. И в същата тази връзка прибавя: „Но аз не бих могъл всецяло да се отдам на писателското дело, ако то не би ме хранило“. И ето, когато притрябва на Колдуел да го храни съчинителството, той се съгласява с изопачаващата романа му инсценировка на „Тютюнев път“ или пише серия посредствени разкази по образеца на един добър. И като правило в промеждутъка между добрите разкази той пише редовно по един роман в годината. Такива романи Колдуел е написал досега над петнадесет, като се започне с нашумелия със своя натурализъм роман „Тютюнев път“ (1932) и свършим с явно несполучливата „Грета“ (1954). Успехът на „Тютюнев път“ беше предизвикан в театрите на Бродуей именно от фарсовата инсценировка на романа, за която Колдуел се отзовава с нескривана злоба. Отивайки на представлението, Колдуел няколко пъти влизал в ложата си и всеки път бурният смях на публиката, която се глумяла над кълченията на главния герой Джитър Лестър, го изгонвал от залата. Този силен смях — залог за търговския успех на пиесата — го карал яростно да се разхожда по улицата пред театъра. На недоумяващите въпроси Колдуел отговорил: „Аз не виждам и не видях нищо смешно в Джитър Лестър. Аз пиша не с цел да разсмивам. Но ако хората искат да се смеят — то си е тяхно право. Срещу това аз нищо не мога да направя.“

Пък и романи ли е онова, което издателите на Колдуел обозначават с това име? Разбира се, то не е къси разкази, но не е и роман, а просто някакъв си вид дълъг разказ. Ала не е и повест, както я разбираха Пушкин, Балзак, Мериме, Стивънсън, Чехов, Конрад, Хемингуей. За такава повест е характерен действен сюжет, богатство на съдържанието, издигащо я над равнището на битовия анекдот, лаконизъм, яснота. А у Колдуел с малки изключения (към числото на които принадлежи например обаятелното творение „Момчето от Джорджия“ или твърде типичното „Вълнение през юли“) — това е просто удължен анекдот, построен с ярката и характерна реч на все същите любими на Колдуел герои.

За това от кого са били подсказани темите на такива романи и как те са били съчинени, намеква сам Колдуел в романа си „Любов и пари“. Ето сбито изложението на две сцени от този роман, който би могло да се нарече и по друг начин, а именно: „Творчество и пари“.

За да вдъхнови завършилия поредната си работа писател Рик Сетър, при него на крайбрежието на Мексиканския залив пристига издателят му и при чаша уиски му говори: „— Чуйте, Рик, какво бихте казали, ако напишете исторически роман? За фон може да вземете ей този залив… Нали това е родината на пиратите! Пренесете се в онези блажени времена… Представете тези фрегати или там галеони… И това как сподвижникът на Морган и Флинт, някой си Ератосфенес Тесак, забраден с червена кърпа, с обица на ухото, спасява в бурята една черно къдра хубавица. Накарайте ни да почувстваме в какъв трепет е довеждала всички жени, достойни за това име, самата мисъл, че наблизо са слезли на брега тези кръвожадни главорези. Помислете, какви възможности, Рик! Това ще бъде вашата най-хубава книга.“

Но работата у влюбения Рик не на шега спряла. И ето върху му връхлетял да спасява положението неговият литературен агент.

„— Вие вече сте закъснели с романа шест месеца… Но не унивайте, аз ще ви оженя, Рик. Разчитайте на мене. В наши дни всички печатници биха спрели и всички издателства биха фалирали, ако не съществуваха в природата хора като мен, за да подбутват авторите и да ги заставят да работят.“

— Но ако тя не поиска да се омъжи за мене?

— Глупости! Вас ли ще уча как да се залавяте за работата? Постъпвайте както героите на вашите книги. Само че в живота трябва повече живот, повече бързина, повече напор… Та ето, вие се запознавате с нея. Това е първата стъпка. Така да се каже, единият крак е отвъд прага. — Е, разправяйте й там всякакви ваши невероятни истории… Не й давайте да се опомни, зашеметете я, обезоръжете я, нека тя си представи какво щастие е това — да стане ваша жена. Ето ви и другия крак отвъд прага! Е, как да устои една слаба, беззащитна девойка, как ще затръшне вратата, когато мъжът и с двете крачища вече стои отвъд прага? Тя се убеждава, че втори такъв мъж няма да намери. Измъчва се, плаче, вашите бързина и напор вече дават хубава лихва. Тя слабее, готова е да се предаде. Ето и още един крак е отвъд прага.

— Чакайте, чакайте, Джек — прекъсва го писателят. — Значи, аз вече с три крака стоя отвъд прага, така ли? А откъде ще взема трети крак?

— Плюйте на третия крак. Той вече няма да ви потрябва. Бързината и напорът са ви донесли вече нечуван дивидент. Тя вече ви моли да се ожените за нея. И ето вие сте венчани. Щастлив край. Романът е написан. Какво по-просто?… Но само забравете, че това е ваш меден месец. Нека това бъде съблазнителен, жадуван меден месец за пет милиона читатели от двата пола и всичко това да заеме, не повече от четири-пет хиляди думи с ей такова едно гугукане — тогава тези редакционни лигльовци съвсем ще се разнежат и непременно ще си развържат кесията!

Но женитбата на Рик просто не се удала въпреки дори литературния агент. Тогава в края на неговата книга, вече на Калифорнийското крайбрежие, отново го настига издателят и го уговаря по нов начин. Щом нищо не е станало с пиратите от Мексиканския залив, е че какво пък, пишете за преселниците в покрит фургон, за пустинята и за индийците, за обетованата земя на брега на Тихия океан, където има и злато, и вино, и карти. Какъв паметник ще бъде това за цялото човечество!

Колдуел тук горчиво и злобно се смее, но над кого?

Не над себе си ли? Лесно е да си представим как него самия са го склонявали ако не на романтична красивост, то на сензационен натурализъм.

Колдуел прекрасно разбира онова, което върши, и знае цената на съчинителството, което искат от него. За своя разказ „Кенди Бичем“ Колдуел казва: „Аз бих предпочел да напиша още един такъв разказ, отколкото роман от триста страници“.

Нека да се надяваме, че неподражаемият разказвач Колдуел ще доживее най-сетне до това време, когато ще може да пише онова, което най-много му се удава — хубави разкази или такива своеобразни произведения с по-крупна форма, като „Момчето от Джорджия“.

Когато от разказите, които съставляват тази повест, бил напечатан още само триптихът „Моят старец“, Колдуел го съпроводил с такава авторска бележка: „Като правило, аз не чета разказите, които пиша. Този разказ е изключение. Аз прочетох първата част на разказа — и веднага написах втората. После се върнах обратно и прочетох първата част втори път и тутакси написах третата част. Читателят може би ще попита защо не съм написал четвърта част на разказа? Причината е проста — аз повече не се залових да го препрочитам.“ Но по-късно, като препрочел тези три разказа, Колдуел отново се заловил за перото — и се получила повест. И ти се иска, като препрочете някога още един път „Момчето от Джорджия“, Колдуел да напише и други не по-малко силни повести, ако не за детинството, то за младостта или зрелостта си. По всичко личи, че материал и талант у него за това има повече от достатъчно.

От всички съвременни американски писатели Колдуел е най-съвременният, защото въвежда във всички, дори и в най-късите си разкази, злободневни днешни характерни белези на живота, и най-американският не само защото, произлизайки от недрата на народа, преди да се уедини зад писмената маса, е преминал тежка жизнена школа, но и защото още у нито един от неговите съотечественици описанието на бита на родния край не е станало такава неотслабваща, както у него, тематична страст.