Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Златен кан. Том 3

Съставител: Кънчо Кожухаров

Корично оформление: Веселин Праматаров

 

Лингея ЕООД

ул. Цар Иван Шишман 18

2700 Благоевград, България

ISBN: 978–954–92471–3–8

История

  1. — Добавяне

Слънцето бе поруменяло и далечната равнина отхапваше долния му край. То сякаш изплю фигурка с кипра шапчица и крила на сандалите, но това бе заблуждение, ако човек се взира по-задълго в огненото кълбо, може да му се привиди всичко. Как крилата пушат и се стапят, а шапчицата се разпада на пепел например. Илюзия е това, казвам ви, а вие, щом сте податливи на илюзии, ще се поддадете и на твърдението, че не е илюзия.

Фигурката идеше отдолу и си свирукаше. Захвана да катери склона, а двама кръглоглави с кухи мечове я дебнеха, скрити зад базалтовата скала. Търкалящият се изпод нозете и чакъл им издаваше в каква посока се движи.

Чат. Чат. Чат. Тупур-лопур.

Да. Наближаваше, без съмнение.

… За онези времена името му не беше никак особено. Казваше се Загрей. Ами, това е. Просто Загрей. Макар да бе чувал, че го наричат и другояче. Мнозина го знаеха, често го споменаваха, но надали биха желали да го познават лично. Не че беше чак толкова противен или пък страннолик. По-скоро общуването с него протичаше между приятното и неприятното, там някъде… където нишката на възприятието се обтяга и се къса.

Беше тръгнал към работилничката на Еркези — дето служеше и за леярна, и за ковачница, че и за рударски склад дори. В нея сръчни момци от поколение на поколение блъскаха с чукове, закаляваха, пренасичаха… докато брадите им не почнеха да побеляват, зъбите да редеят, а косата на челата им да се отскубва на фъндъци, щом зафучи севернякът. И целия този труд, за да заслужат епитета „многоопитни“. Дали някои от чираците на майстор Еркези още си спомняха Загрей? За тях той бе по-избледнял и недотам мил откъслек от детството им. Винаги е по-добре да забравиш, че съществува такъв като него… Защото той наподобява сянката на балван — ако преобърнеш камъка, сянката му ще се промени, но колкото и да го въргаляш, все ще си остане залепена за онова, което я носи.

Чат. Чат. Чат. Шмък. Тупур-лопур. Чат-чат. Шмъккк.

Когато перчемът му се изравни с долния ръб на зъбера, Загрей спря. Свали торбичката от гърба си и приседна гърбом към спотаените в засада мъже. Прокара нокът по пъстрата шевица и развърза джувката. Изсипа златните детайли на жезъла си и се зае да го сглобява фрагмент по фрагмент.

— Глава — каза и положи с нежност жълтото лице в дланта си. С нежност, защото това маскено лице и неговото собствено бяха едно и също нещо, колкото и да не ви се вярва. — Труп — точно така го назова, а не тяло. — Ръце — и ги завинти. — Крака — и ги завинти. — Грездей — това, последното, се римуваше със Загрей. И с курец. И с „кожен кочан“. С него нашият герой бе вършил безброй подвизи, разбирайте безобразия, заради които мъжете ту го възхваляваха, ту го ненавиждаха, когато откриеха, че е гътнал другарката им в живота, пазителката на домашното им огнище или някоя от щерките им по избор. Вече осем пъти бяха разкъсвали Загрей за назидание и още пет пъти го бяха нарязвали на парчета, за което свидетелстваха ръбците от зараснало по торса му, които пресичаха кожата надлъж и нашир, но не всякога се забелязваха. Един нарастък бе избил на челото му, а под лявото му око се бе надигнал тумор с цвят на узряла череша и все пак притежателят на тая външност продължаваше да минава за хубавец пред нормалните люде, по хорищата и седенките, по сборовете за измолване на обилна реколта от Всебог и въобще навсякъде, където можеше да напие до смърт насъбралите се, да оперка жената на вожда и да офейка призори със скоростта на комета, сподирен от презрението на ония, които още в този млад свят искаха да наложат правила и един ден дори щяха да успеят. Денят, в който Загрей щеше окончателно да изчезне…

Той присви зеници, за да оцени извършеното. Левият долен крайник бе малко хлабав поради изхабяване на резбата, но за сметка на това грездеят бе огромен и стърчеше непоклатимо както всеки друг път.

Нямаше какво повече да стори. Освен, може би, да погоди някой от своите любими трикове. Това хрумване го вдъхнови и той рече:

— А сега — пиячката!

Единият от кръглоглавите тъкмо замахваше с примитивния си меч към тила му, когато Загрей предизвика вътрешен тласък. В стомаха на нападателя му възникна гадене и се задейства възходящ поток. От ноздрите на клетника блъвна течност под налягане и опръска вулканичния каменяк наоколо. После същото рукна и от устата, а човек би казал — и от ушите му. Дали не се появи петно и на дънцето на раздърпаните му гащури от миналогодишен коноп?

— Вино е — осведоми го Загрей, който се бе изправил и го подхвана под мишница, — но можеше и да е кръв!

Издрайфаната навън течност имаше вкуса на памид и май това си и беше — прекрасен, неразреден с бистра водица памид. Последва задавяне и кашлица.

В мозъка на другия кръглоглав отекна питане:

„Защо първом не се запознаем?“

— Кое? — Оня се завъртя стреснато, сякаш го бяха заобградили и прибягваше към кръгова отбрана. Кухият меч строши съда с ромбоидни плетеници и зъбчато гърлище над пъпчивата дръжка, скътан в сянката на скалата, и от него потече пак от същото.

— Вино — повтори Загрей.

— Кое?!

Уф! Нямаше да бъде лесно.

— Ти се казваш Бахгару, нали? — Той бучна ошашавения си нападател с пръст в гърдите.

— Как разбра?

— А ти? Може би Папазе?

— Писмаке.

— Пис-пис. Маке-маке. Все в гъз…

И добави засмяно в умовете им:

„Радвам се да се запозная с вас. Загрей! Макар че по на север са ми викали и Голата опашка, Шишарковата тояга, Бръшляновия венец, а тепърва ще ме назоват Себадий, Сабазий, Dionysos и как ли още не.“

Направо им изкара акъла. През ануса, както го правеха някои от египетските балсаматори-тертиплии на юг. Или поне така се разправяше…

— Dionysos ли? — удивиха се Бахгару и Писмаке.

Не че кръглоглавите знаеха какво е това Dionysos, както го знаете вие. Те си бяха обикновени кръглоглави и нищо повече.

 

 

От изток напъплилите под напора на ураганен вихър облаци постепенно разгръщаха гарванови крила. А на запад пухкавата пелена прежълтя и глътна Слънцето — гущер в зелена трева.

Зарезан крачеше и си подсвиркваше. Докато изкачваше склона, забеляза двата попа, които го гледаха от каменната тераса и нещо говореха, обсъждаха нещо. Мрън-мрън, тоя Зарезан, това-онова. Той спря да си дозавърже кълчищата на опинците. Дочу работи като „… слободия… задирял и неговата кокона… от празника на свети великомъченик Димитрий Мироточиви насам… се опиянчили до невъзможност да си свалят потурите и се облекчили в налъмите на архиерея… турил една патка и на неговата попадия“. Гласовете се разсейваха и стигаха до него като накъсана вълна. Сетне престанаха и настъпи тишина, недостатъчно дълбока, просвирена от вятъра и мазно-гузна. Шаячният елек на Зарезан продължи пътя си нагоре, сподирен само от трополенето на подскачащите по сипея камъчета.

Чат. Чат. Чат. Шмък. Тупур-лопур. Чат-чат. Шмъккк.

На метри от скалната козирка приказките като че ли се възобновиха.

— Трифоне, гълчи го майка му, ти ли изпи канчето с димята? А той беше дребен, има-няма осемгодишен, и й отвръща: — Аз ами, кой?

— Ще се замаеш, бре! Малечък си още!

— Ба, да има и пет оки ще изпия!

— А десет няма ли да изпиеш?

— И десет ще изпия!

— Ами петдесе пивваш ли?

— Петдесе ще изпия, петнайсе ще изпия, петстотин ще изпия, петнайсе милиона оки ще изпия, шестнайсет хиляди литра изпивам биля, като едното нищо…

— И така до ден-днешен… Все същия си е.

— Голям белалия е, ще знаеш!

— Добра среща, дядо поповци!

Мазно-гузна.

— А… то добра стига, Трифоне… Ний са прислонихме на, ей тука, от веявицата.

— Ний гъби ходихме да берем, Трифоне, ти да не помислиш… Вчера нали валя, та си рекохме…

— А де ви са гъбите, дядо поповци?

— Ми не са поникнали още, Трифоне, на, така се оказва, честен кръст, хич не са са надигнали още!

— А де ви е кошничката?

— Кошничката? Боже помилуй!

— Боже помилуй, синко, изгубила се е кошничката, на, честен кръст, затрила се е някъде, никаква я няма!

— Брей, дядо Вангеле, и ти, дядо Порфирие. Че тя стана като в песента: „Гъби не набрах, мамо, гъби не набрах!“ Дали не сте чули нещо за кончината на Симо Късметлията?

— Кой Симо?

— Късметлията. От Беневрешката махала.

— Кой?

Уф! Нямаше да бъде лесно.

— Симо Сербезов.

— Че кой беше той?

— На Рахни Трошицата съседа. Чини ми се, че сте понаминали да го изповядате. Той коджа ми ти имане беше понатру…

— А-а, ни сме го чули, ни видели. Ти нас остави, Трифоне, кажи по-добре ти накъде си се запътил?

Кое му беше по-доброто, Зарезан така и не разбра. А отиваше той към бунището отвъд рътлината. Да, да. Право към Теньов дол, за изненада на поповете-гъбари. Защото там ни печурки никнеха, ни можеше да паднеш коленопреклонно сред полуразложените боклуци и да се помолиш горещо на боговете на случайността и те да ти позволят находка, по-различна от смачкано тенеке, строшено стъкло от ламба или недояден от змия плъх. Разправяха, че имало развалини от антично светилище — храм с форма на ротонда и открит покрив, през който нощем се зъбят звездите. Мястото трябва да е служело за поклонения пред олтара на мерзки създания, от времената преди нашият Господ Исус Христос окончателно да възсияе между хората със своята кротост. За там се минаваше обаче през Кадин рид, където при по-внимателно вглеждане се съзираха отломки от стара, прастара работилничка. Зарезан беше наясно с нейното нявгашно предназначение, но не искаше да споделя повече с божиите служители. Активните геофизически процеси изглежда бяха довели до изличаването на следите й или до окончателното им поглъщане от почвата. И наистина, при лошо време пролетно-лятно-есенните порои често измиваха в тоя район някакви разядени от ръжда и шупли инструменти с неизяснено от сегашна гледна точка предназначение и произход, в известен смисъл даже и напълно неизясними. Лъсваха, ей-тъй, из буците, да им се чудиш! Това биваха гладилки, чукала, уреди на непозната металургия…

… бронзолеярски шаблони, глинени поти, калъпи от талкови шисти, резци за резбоване на сердолик, вани за смесване на кварцов пясък с оловен миниум, медни игли, чийто връх е намазан с втвърдена кашица от корундови зрънца. Всичко това и още много други чудеса очакваха Загрей, Бахгару и Писмаке в работилницата на Еркези.

Защото щом Загрей ги наля с памид, двамата кръглоглави взеха да му се кълнат във вярност и го зауговаряха да провери колко струва тя. Загрей не бе изненадан. Каквото се случваше, се бе случвало неведнъж. Малцина ли бяха настоявали да другаруват с него, без да съзнават причината за това…

Бе се свечерило съвсем. Приспособиха набързо една междускална камина за временно прибежище и преспаха в нея.

Загрей сънуваше по странен начин. Дясното му око бе притворено, а лявото — широко отворено и се мяташе ту нагоре, ту надолу. Ако двамата му нови побратими го бяха съгледали, щяха силно да се изненадат, но те отхъркаха като заклани.

На Бахгару се присъни… жаба, която дъвчеше щъркел. Беше го стиснала за гушата с беззъба уста, а лапите й натискаха гръдта му. Щъркът се опитваше да маха с крила, но не му се отдаваше, тъй като лежеше възнак. Черно-бели пера хвъркаха из въздуха.

На Писмаке се провидя горска поляна с блеещи кози. Реещо се пухче залепна за бузата му. Дразнеше го и му се прикиха. Понечи да го отлепи, при което си отпра парче кожа колкото за пръст на ръкавица. Духна ветрец и този път пухчето се откачи. Но се залепи отново — за окото му. Писмаке пробва да се освободи внимателно от него. Игра си около четвърт час и почти успя, когато усети, че очната му ябълка някакси се разглобява и безценното му, негово собствено око изпадна в шепата му като биличка.

На Загрей се изсъни благоверната съпруга на кносоския господар Мизос, чието ложе бе навестявал с успехи преди двестатина години. Но сега нещо не се получаваше. Счупи се витото краче на въпросното ложе, и те се килнаха под наклон. И то тъкмо когато се отпочваха най-решителните действия. Загуби сума ти време да го донагласи, преди да се върне сред възглавниците. Беше в пълна готовност и тогава установи, че членът му се всмуква постепенно навътре, докато не образува обратното на себе си. По-значим ужас не бе изпитвал през всичките си предходни животи и се събуди оросен от десетките капчици на потта.

— Защо сънувах жаби и щъркели, не можах да разбера! — каза на заранта Бахгару.

— Аз пък ослепях — додаде Писмаке. — Ако не се бях разбудил… и досега да си бях останал кьорав.

Загрей въздъхна относително тежко.

— И мене ме сполетяха разни неща насъне, ама направо не са за разказване!

 

 

Потеглиха в ранния предиобед. В началото се придвижваха, без да срещнат особени трудности. Е, един-два пъти Бахгару и Писмаке се сдърпаха коя просека е най-удобна. Загрей имаше мнение, но си затрая. Преджапаха тинест дол, преплуваха гьол и пак излязоха на сухо.

Върху сърцевидно листо богомолка се бореше с водно конче. Бяха се приклещили в титанична схватка, изходът, от която не се виждаше.

— Богомолката ще победи! — отсече Бахгару.

— Да имаш да вземаш, динена главо! Водното конче ще я прилапа! — рече Писмаке.

Спряха за сеир.

Загрей извади конец.

Кръглоглавите се зачудиха какво ли ще прави. Наблюдаваха него, вместо спречкването на тварите.

„Много му сече пипето на този — каза си Писмаке. При това вече със своя си вътрешен глас. — И вино произвежда, когато си поиска, и друго… такова.“

Богомолката бе сръфала преден крак на водното конче, а то бе откъснало на нея друг, заден. Загрей ги раздели. Наведе се. Изправи се, понеже бе намерил онова, за което се озърташе. И върза грижовно на създанията по един крак от клечка. Така възстанови липсващите крайници, сякаш тяхното увреждане го притесняваше.

„Хлопа му дъската! — каза си Бахгару. — И никой да не ме убеждава в противното!“

Минаха през рядък ракитак и излязоха на открито.

— Натам! — посочи им Загрей един жив плет, отвъд който пушеше и по всичко изглеждаше, че има някакво домакинство.

Драките бяха образували такава плътна преграда, че отникъде не прозираше пролука.

— Да ми беше тук шишарковата тояга! — възкликна Загрей.

Бахгару извади от колана си косер с добре ретуширан ръб. Загрей обаче го възпря. Измъкна от пазвата си кълбо и го заразплита. Разстла конеца в права линия по земята, после го докосна с издължения нокът на показалеца си. Това бе особен нокът — странно напомняше на опалесциращ минерал. Задържа така около три-четири минути.

— Имат чак косми между кълките!

— Превъзходни нужници!

— Със стени от проветрен камък — и нагоре чамова дъска.

— Хората не кендзат като тебе само на поляната!

— А груповите гробове?

— Де са?

— Отвъд крепидата.

— Ами тия знаци защо са?

— Писменост.

— Какво е това?

— Не ти трябва да знаеш.

— Надгробният менхир е от чист мрамор. Под такъв искам да ме зарият!

— На теб и гола морава ти е много!

— Погребенията им трябва да са голямо забавление! — цъкаше завистливо с език Писмаке.

— Свършихте ли? — попита Загрей.

Те се насочиха директно към почернелия казан в средата на двора. Мургавият военнопленник с топуз на ногата, който разбъркваше с огромна ясенова лъжица, се отдръпна наплашено. Лъхна на говежди тор. Купчина тезеци служеше за поддържане на огъня. Писмаке си помисли, че в засъхналите изпражнения на добичетата има нещо мило, родно. С миризмата им можеше да се свикне. Това бяха фъшкии, не лайна — принадлежаха на същества, които не са нито месоядни, нито канибали като хората. Щипеха кротко трезица и бодили, и не им идеше наум да пролеят кръвта на себеподобните си, за да се наплюскат.

— Рибя чорбица! — подуши настървено Бахгару. — Динена главо, виж! Кълна се в овалния лик на идола Мимару, че това е истинска чорбица от лупавци и мрени! С прибавка от риган при това!

Куркането на гладния му стомах отекна като скъсана струна.

Но Писмаке се бе отнесъл и не отговори.

Писмаке разсъждаваше.

Писмаке беше своеобразен мислител, макар и да нямаше особено високо мнение за умствените си дадености. Наистина. Каквито и дървени философии да развиваше, все му се струваше, че е някакъв вид малоумник.

„Ето — рече си той. — В торта живее някой си червей, четинест червей, да кажем. После го измъкват оттам и го набучват на кукичка, за да уловят рибата, дето ври сега в тоя казан. И червеят се диви. «Колко хубаво — вика си той, — си живеех аз в гоената, а ме извадиха от тях и ме погубиха. За какво ме продупчиха до смърт? Какъв смисъл има от всичко това? И кой го направи?» По-нататък…“

Той погледна двускатния покрив на главната постройка, отрупан със слама и изсъхнали блатни тръстики.

„В тинята вирее растение. Стреми се към ведрата небесна светлина, диша през всичките си невидими устица чистия въздух. Но над него един ден се надвесва остра плоскост и започва да го кълца или някаква сила го изтръгва из корен. Преобръща из основи неговото зелено битие. Пренасят го и го плесват върху обширна и напечена повърхнина, напълно неясно каква. И то се пита: «Къде ме донесоха и защо? А тъй добре си живеех в тинята, насред гнилостните остатъци и оригващото се на отровни мехури мое блато! И ако някой ми каже, че в това има какъвто и да било здрав разум…» По-нататък…“

Докато размишляваше, не бе обърнал внимание на солидния идол с напечено от слънцето гранитно теме, чиято окраска се сливаше с тази на сградите. В подножието на идола съзря пръстена паница с течност и безпогрешно разпозна в нея жертвена кръв, почнала да се съсирва.

Идолът се бе втренчил в Писмаке и той също се втренчи в него. Потокът на мислите му се устреми към завършек на анализа.

„Ето — рече си отново Писмаке. — Живея си аз на света и нехая за ония сили, що са над мен. Стъкмявам си въдицата и отивам на риболов или вземам сърпа си от еленов рог с втъкнато в него наточено лезвие и тръгвам да насека блатна тръстика, но откъртена от стръмнината скала се стоварва на простата ми куфалница и я сплесква, а мен спитва на кайма.“ „Какво ме сполетя? — питам се тогава аз. — Кому би могла да послужи моята гибел?“

И той измърмори:

— Противно е да се опитваш да разбереш как стоят нещата!

Бахгару още обсъждаше достойнствата на чорбата.

— Не пипай нищо! — предупреди го Загрей. — Ще кажат, че сме осквернили дома им и сетне оправдавай се колкото си щеш!

В ситуация, подобна на тази, той вече бе умирал.

Протегнатата длан на Бахгару замръзна на сантиметър от ствола на гигантската лъжица, а лицето му изрази колебание. Защото бе осъзнал колко прав е Загрей, толкова прав, колкото само един трижди препатил можеше да бъде.

— Стражите! Няма охрана! — произнесе сепнато Бахгару. Вярно, че в оградата не се виждаше вратичка или лествица, която да я прехвърля, и все пак пазачи би трябвало да има. Ала те не бяха реагирали своевременно на появата им.

Загрей му намигна дяволито. И му ги показа. Тлъст мъжага дремеше изправен, подпрян на сопата си. На другия край младеж с превъзходно развити мускули бе приседнал разкрачено с клюмнала на релефната си гръд глава. До него миролюбиво се прозяваше страшно наглед куче.

— Къртят посред бял ден! — изуми се Бахгару.

Писмаке се обърна към Загрей.

— Ти го направи!

— Нима твърдиш, че може да се предизвика сън ей-така? — отвърна невинно запитаният. — Тц, тц! И в люлчината песен на майка ми нямаше такваз лъжа!

Над входа на работилницата висяха два кръстосани чука с дълги дръжки, пристегнати с лико през средата. Те прекрачиха разхлопания праг и се озоваха в обширно помещение, ограничило шум и движение от спокойната атмосфера навън. Прекосиха между вътрешни преградни стени от цепен камък. Яките младежи, които участваха в технологичния процес, изобщо не им обърнаха внимание. Топяха метал в някаква димилня, измазана от дебел слой глина, в който лъщяха десетки керамични парчетии. Наливаха сплавта през малък отвор в здраво свързаните части на калъпа. После се оказа, че не са тъй здраво свързани, защото сами се разсъединиха и кожените сандали на единия от чираците пламнаха. Болезнени вопли огласиха целия цех.

— Хей! — някакъв юначага с клещи в ръка се отлепи от извивката на апсидата и се отправи към тях.

— Остави! — възпря го плътният тембър на Еркези, който се появи отнякъде, съпроводен от пъргавото хлапе. — Аз ги познавам! Този е Краг’каза, грънчарят на Кривите носове. А това са помагачите му.

— Носовете не се ли преселиха на юг миналата есен? — усъмни се юначагата с клещите.

— Да, но не били отишли далече. Чух, че се преместили в Пещерата на белите прилепи, оттатък Стъргалото.

— Тая над водопада? Невъзможно. Че как…

— Как-мак! Зиме, когато всичко замръзне, там можеш да се изкатериш с кирки и клинци нагоре по самия водопад, а лете използват върбови стълби.

— Мислех, че не останаха идиоти, които да живеят още по дупките!

— Една патка мислила, мислила и умряла! — сряза го Еркези. — Затваряй си устата и се прибирай в топилнята! Иди помагай да превържат Мухмърльо, че му се овъглиха табаните!

— А Добродей и Хабихляб как тъй не ги усетиха? — не се предаваше оня. — И Кучан дори не ги залая, а той облайва всеки непознат по половин ден!

— Те ще си получат заслуженото! — закани се Еркези. — Добродей ще го гази черен бивол, а на оня некадърник Хабихляб пак му изстина комата!

Този довод отказа юначагата и клещите се върнаха при жижницата, където соплото от мех не спираше да пухти.

А Еркези и Загрей си размениха насаме следните съдържателни реплики:

— Ако…

— Дали?

— Надали!

— Хм.

— Но не бива…

— Съгласен съм. Смяташ ли, че?…

— Не смятам, ами направо съм сигурен! — заяви Еркези. — Следвайте ме!

И ги поведе към изхода. Имаше широк разкрач, та едва изпълниха нареждането му.

Преминаха последователно покрай двамата пазачи, които продължаваха да дремуцат. Еркези даже не се спря да ги скастри. Кучан помахваше с опашка. През рамото на едно от глупавите двукраки, които осигуряваха прехраната му само срещу предан лай, висеше грозд от миризми, коя от коя по-апетитни. Загрей извади от торбата си къс снежнобяла сланина и му я подхвърли. Кучан се метна върху сланината и щастливо я олигави. Загледан в него, Бахгару щеше да се блъсне в гранитния колос. Загрей се пресегна и го дръпна назад за плитката на косата.

— Държи ли се статуята на божество тъдява? — изломоти виновно Бахгару.

— Има да я препикават псетата! Срамота! — подкрепи го Писмаке.

— Обредището му още не е достроено, а Мимару е вече готов! — оправда се Еркези. — Каменоделците бързо го издялаха, да им се ненадяваш! Петнайсет връзки с мидени черупки ни взеха за него!

— Ами защо лявото му ухо е по-голямо от дясното? — полюбопитства Бахгару.

— А-а, няма такова нещо!

— И очите му са затворени.

— Мимару те вижда и със затворени очи — беше отговорът.

— И що лактите му са залепнали за хълбоците?

— Струва ти се.

— А що юмруците му са несъразмерни спрямо тялото?

— За да те тресне по сурата, ако продължаваш да питаш, затова!

Еркези приклекна и огледа пръстения съд с червената течност.

— Почнала е да се съсирва, ще трябва да я отнеса… О-о-о, Мимару, не ни кори за поведението на жертвата!!! — падна по очи и тресна неколкократно лицето си в чернозема на двора. Чудно, но когато се вдигна, не му личеше да се е сдобил с цицина в резултат на това челобитие. — Снощи принесохме на Мимару един пленник — обясни той и взе паницата. — Оврещя орталъка, доде му извадим карантиите!

Последваха енергични поклони, към които се присъединиха и новодошлите. Добродей и Хабихляб се бяха събудили и сега стреснато се озъртаха.

— Ще те гази черен бивол тебе! — каза назидателно Еркези на първия. — А на тебе пак ти изстина комата! — Това се отнасяше за втория.

Отдалечиха се под всеотдайно-дебнещия поглед на Кучан.

Заобиколиха плетеницата от драки и тръгнаха по олисяла пътечка с наскоро пресъхнали локви. Но преди това, зад завоя, Еркези и Загрей се тупнаха силно един друг по раменете.

— Ей!

— Да?

— Пак се върна!

— Винаги се връщам — отвърна Загрей. И това бе толкова вярно, че дори не прозвуча като клише.

— Доколкото си спомням, бяха те разпарчетили на осем! Беше отдавна, преди трийсе-трийсе и пет години… Кой те събра тоя път?

— Гигези!

— Пустият му Гигези!

— Нали затова са побратимите!

— Разправяха, че заровили краката ти в Мусорно поле, а главата под камъка над Ронливите мостове! Прекопахме полето, на орница го обърнахме, и камъка катурнахме, но — нищо!

— Гигези обаче ме намери. Е, поозори се, особено дордето открие участъка, в който бе заровена оная ми работа, но пък и аз го възнаградих богато… Който не вярва, нека го попита.

— Щом си отново цял, и това не е малка награда за всички ни!

— Един мъж трябва да може винаги да започне от нулата.

— Стига да не започне от нулата на гъза си!

Те се засмяха, до истерия, до сълзи. Чак се пляскаха по коленете.

Разбудена нощна птица се совна в гъстите храсти.

Еркези погледна към кръглоглавите, които не чуваха разговора, а само усещаха странно бъждене, що изпълваше мозъците им.

— Надеждни ли са?

— Докато са подвластни на силата ми, да — отвърна Загрей.

— Имаш все същия натопорчен вид! — изкодоши го Еркези.

— Уха!

— Трябва много да внимаваш! Збелсурд[1] не е забравил онази история, макар че е сменил вече половината си зъби и поне четири-пет съпруги…

И той му разказа.

Йова, заради която стана онова, още е с племето.

— Но съвсем се е сбърчила от възрастта… — поясни Еркези.

Поминъкът на местните е същото щастие в мизерията, каквото си беше някога.

… Стресът от глада сигурно бе оставил белега си върху костите им, както дърветата брояха годините с кръговете си.

— Дето се вика, омотали сме се като шкембе в плет! — обобщи приятелят му.

Магиите на Збелсурд стават все по-гнуснави и трудни за предвиждане, сякаш черпи от небето. Ще кажеш, че Всебог му налива с фуния! — беше точният израз на Еркези.

— Тогава да побързаме, додето не ме е усетил! — каза Загрей. — Че и на мен ми е омръзнало кал да ми пълни носа и устата, а под ноктите ми да съхне пръст.

Пръстта се гънеше под стъпалата им като жива. Около пътечката бе избуяла тлъстига. Скрипи пробягваха по широките листа на див чесън. Рояк пчели се опита да ги сподири, но бе препятствай от срещата си с уханните цветчета на мъждряна. Нагли мушички се самоубиваха с пикиращ полет в изпотените им вратове.

Загрей имаше основателна причина да бъде припрян, макар и умело да я прикриваше. Затворен в себе си, той предпазливо се въздържаше да споделя трудностите си с околните, чието кратко битие не им позволяваше да обозрат мащабите на проблема. Регенерацията му бе сериозно изостанала. До края на възродителния му цикъл оставаше едва около месец. След което той щеше да изгуби своята мана. И щеше да му се наложи да чака цяла вечност, за да възвърне способностите си. Всичките. Би му останала евентуално чисто човешката дарба на стар сваляч, но за създание с неговия опит това бе твърде, твърде слаба утеха. Можеше да стане и по-зле. Принудата да прекара следващите хиляда години като низша твар от типа на плъх или хлебарка никак не му се нравеше. Ето защо малцина бяха посветени в истинските му намерения, като например Еркези, който…

… без малко да се изльоска по мазния латеритен склон, но Загрей ловко му отне паницата от ръцете.

— Ха сега, падай!

Еркези посегна.

Загрей топна безименния си пръст в червеникавата течност.

— Какво вършиш? — възкликна притеснено Еркези. — Не бъркай в кръвта!

— Не е кръв, вино е. Опитай! Опитай, де!

— Мамка му! Как ги правиш тия богохулни работи?

— Струва ми се, че Всебог ще го предпочете пред кръвта — рече Загрей.

Кръглоглавите също отпиха.

— Памид! — каза Бахгару.

— Не! Мавруд! — възрази Писмаке.

— Разбира ти куфалницата! Никакъв пияч не си. Аз бях пияч на младини.

— Какъвто ебач си бил, такъв и пияч!

Колко дивни неща имаше на този свят! Внезапното ливване на дъжда бе чудо. Запалването на дърво от гръм бе чудо. Защото чрез дъжда и гърма небесните божества слизаха при хората и така се проявяваха. Превръщането на кръвта във вино също бе едно, макар и малко чудо.

Превалиха склона, улисани в приказки. Заспускаха се по наклон, преодоляха усойна долчинка и излязоха на равно. Тогава видяха храма. Думите постепенно залепнаха на устните им, изреченията се полуразпаднаха и съжденията отстъпиха пред внезапното впечатление. Макар да идваше насам всяка седмица, Еркези не бе загубил страхопочитанието си.

Загрей пък бе позабравил пиетета си от прежните дни.

А Бахгару и Писмаке се потресоха. Не толкова от внушителната гледка, колкото от откритието, че подобно съоръжение причаква нищо неподозиращите пътници вдън вековните гори. Усъмниха се обаче, че е дело на човеци.

Защото храмът на Всебог хвърляше милиардолетна сянка. Издигнат неизвестно как и от кого в мъгливи нощи, от строители, които не признаваха спойващи вещества и метални сечива, и които навярно надзъртаха в мрака с фосфоресциращи очи, този обект на сумбурна архитектура се извисяваше тук сякаш единствено и само за да докаже, че невъзможното е възможно и че алкохолът не е достатъчен, за да окрили в нужната степен въображението.

Пропорциите му бяха забулени от сумрачни лъчи. Дължините и височините се събираха на границата на съществуването. И непрестанно се разпадаха. И отново се събираха. Ръбовете струяха меко. Всеобемащ зрак изпълняваше ролята на предстенна обшивка, съставена от невеществени конкретности, които за удобство, поради липса на каквото и да било подходящо название, биха могли да бъдат определени съвсем условно като „защитен пояс от прозрачни плочи“. Пространството зависваше в дъга над конструкцията. Синевата беше обидена — уста на хищна риба. Покровът на тишината наоколо — изтъкан от набързо забравени добрини. Невидима мембрана поддържаше постоянен мотив на подзвуково ниво. Отнейде постоянно се зараждаха беззвучни хорови напеви, които разпръскваха волята и гасяха желанието за действие. И така образувалото се многогласно успокоение предразполагаше към покорство и доверие. Каквато и доктрина да стоеше зад всичко това, тя бе величествена.

Осъзнаването на този факт намагнетизираше въздуха.

Входът към сърцевината на монумента представляваше дялан долмен. В отлика от основната сграда, неговите контури бяха лесно разпознаваеми. И някак грубо материални. Оставяше впечатлението, че е достроен от човешки ръце.

Когато папратите край тях се разлюляха, а потта застудя, новодошлите най-сетне излязоха от унеса си.

Тогава забелязаха пръснатите по поляната обекти.

Изправеният гигантски менхир, сякаш подкрепян от божия десница, през чиято горнораменна цепка се процеждаше слънцето.

Каменните ребра, които служеха за часовник, в зависимост от това как падаше върху тях слънчевият лъч.

Скалното ложе, в което небесният жених се бракосъчетаваше със своята невеста, наметнат с бухнало рухо или бялокафеви козяци.

Напомнящият меча лапа гранитен стол на Всебог, качен върху четвъртит дялан блок и обсипан със застиналата пяна на кварцови друзи.

Плочата с улеи за оттичане на кръвта, покрита отстрани със синкави гъбички и изсъхнали дрожди от вино за възлияние. Стъпката на титан бе отпечатана върху повърхността и, което я правеше удобна и за полягащия гръб на обречения.

Скованата от лескови пръти кошара, в която биваха затваряни бъдещите жертви. От нея осезаемо се излъчваше някаква злокозненост и отекваха писъци от миналото, които дочу само Загрей.

И много имаше какво да се разкаже.

За премрежени от ситен дъждец следобеди, в които огънят едва се въззема от струпаните накуп мокри дърва. За точенето на ножове за дране върху ситния абразив на шмиргел. За врани със заседнал и натикан обратно в гърлото им крясък на ужас.

Но…

Гигантският менхир всъщност бе пред срутване.

Каменните ребра се бяха килнали настрани преди петдесет лета, подобно на мекици, и ръбът на най-крайното се бе впил в кората на близкото буково стъбло, която вече бе прорасла наоколо му. Така че слънчевият лъч бягаше в разсеяно безвремие из поникналата навсякъде трева.

В основата на скалното ложе бяха проникнали жилавите корени на бряст.

А в неизмеримо високия си престол Всебог отдавна не бе сядал, за да гледа отгоре съвкуплението на своето възмъжало чедо с бялата му като овче сирене булка.

Ако не се вземеха спешни мерки, щеше да последва запустение, а подир него — и пълно забвение.

Мегалитният комплекс очевидно се нуждаеше от ремонт, който местните не бяха в състояние да извършат. Не и без помощ от страна на небесните синове. Оня мърляч Збелсурд можеше да стори нещо по въпроса, но той не беше от демоните, които биха си дали труд да слугуват на по-висшите от тях. Защото Збелсурд, подобно на Загрей, не си падаше особено по слугуването.

— На! — Загрей тикна паницата с руйната червена течност на Бахгару. И после, когато онзи успя да я изтърве и да се изпръска, добави с укор: — Тц, тц! Днес наистина трябва да си муден, но чак пък толкоз!

— Колко гъби растат тук! — каза като в просъница Писмаке. — Няма да е зле после да си наберем… Тлъсти са и ще станат страшно вкусни на шиш! Или на тенекия… Но едно не ми харесва: на тези олтари е имало немалко приношения и сигурно през годините гъбите са попили доста от кръвта на жертвите.

Еркези се ухили:

— Попили са, но по-скоро урина.

— Какво?

— Урина. Тия празненства са продължавали с часове и са се събирали множество хора. Повече се е ляла тяхната пикня, отколкото жертвена кръв.

— Че нали е светилище! — възмути се вяло Писмаке.

— Светилището си е светилище, но и зорът си е зор!

— Кого ни караш, Еркези? — попита гъгнив глас.

Импозантността на видяното ги бе слисала дотолкова, че не бяха осъзнали веднага присъствието на стражи пред входа-долмен.

Те бяха двамина махайрофори[2] които с вида си озадачаваха премного. Защото ръката на левия мъж бе дървена, както и кракът на десния. А в нозете им се умилкваше котка, голяма колкото малък лъв. Десният повтори въпроса си и пристъпи, при което се разнесе изправящото косите, ръждиво скърцане на скрита пружина. Щом проговори, измежду зъбите му просветна металическа светлинка и се видя, че изкуственият крак не бе единствената му протеза. Коляното му напомняше наколенник, а ножницата на извития му тесак — на бобова шушулка. Лък с петдесеткилограмов опън на тетивата подрънкваше на рамото му. От колчана стърчаха ушати стрели.

— Да ви запозная с бдящите над този храм на Нашите деди — каза въодушевено Еркези.

— Я! — възкликна Писмаке. — Богомолката и Водното конче!

— Мраколюб и Златозъб — поправи го Еркези.

За кратък миг разсъдъкът на Писмаке се проясни. Опита се да си припомни… какво? Тръсна кръгла глава. Трябваше да се изтръгне от това тегаво състояние, което не го бе напуснало от срещата при базалтовата скала досега. Намираха се сред тъмнозелена поляна, пред някакви камънаци, а ветрецът носеше миризмата на див чесън. Водачът им Еркези обясняваше нещо, но той не бе важен.

Виж, Загрей беше друго.

Загрей беше наясно с всичко и без обяснения.

В главата на Загрей наредбата на заобикалящия ги свят бе преподредена по особен, неописуем за простосмъртните начин.

— Имам чувството… — продума Писмаке.

— Да? — това беше Загрей.

— Че не съм се прибирал у дома с месеци…

„Но е така едва от едно денонощие, уверявам те!“ — каза познатият му глас, който звучеше „вътрешно“.

— Не трябва да влизам там… — издутото му чело се бе оросило. — Искам… Искам да се върна у дома, при семейството си. Аз имам… моята жена, която плете в колибата рогозки с шарена украса… и две деца, моите деца, третото почина…

Загрей не бе „сондирал“ толкова надълбоко Писмаке, че да провери обществения му и семеен статус. Не го направи и в момента. Щеше да му е съвсем безинтересно, знаеше го от опит. Положението на кръглоглавия сред себеподобните му и дори неговите интимни преживявания не го занимаваха. Нямаше нещо на този свят, което да не се бе случвало на Загрей по няколко пъти. И на което предстоеше да не се случва пак — отново и отново.

— У дома… — истерично се засмя той. — Семейство?…

— Нещо смешно… ли рекох… — почуди се Писмаке.

И Еркези се бе ухилил широко.

— А? — заозърта се озадачено Бахмару.

— Мислех, че не съм… — продължаваше Писмаке. — Че никога не съм бил…

„Не“-тата му се трупаха едно след друго.

Някакви камънаци. Див чесън. Богомолката със съчка за заден крайник. Водното конче и клечката, привързана му вместо преден крайник.

Златозъб. Мраколюб. Не-не. Не бива. В никакъв случай!

— Мяу! — каза котката и издращи с лапа по гладкокория прасец на Златозъб.

— Къде сини довел, магьоснико? — изшептя отпаднало Писмаке.

А Загрей му отговори:

— Имам тук едно безсмъртие… и съм дошъл да си го взема!

 

 

— Имам тук едно безсмъртие… и съм дошъл да си го взема! — отвърна Зарезан, сякаш с това им обясняваше нещо. — Ами вие, ти, почтени Вангеле, и ти, праведни Порфирие, защо сте се помъкнали подире ми? Нали се разделихме одеве, а сега, чувам, шумоли и слухти някой, прислоних се и на — гледай ти, изненада, пак вие!

— Ам’чи ти нали каза, че си се упътил към Беневрешката махала?

— Е?

— За погребението на Сима Сербезлията.

— Е?

— Но при Кондьовото кладенче не отби към Беневреш…

— Казах, че отивам в тая посока, а не че ще ходя на погребение, дядо поповци. И изобщо, аз не си падам по погребенията, за разлика от вас!

— Ми тогава…

— Към Теньов дол.

— Че той е обърнат на сметище, синко, и едни едри камъци стърчат само среди боклуците! Разправят, че там по цар Петрово време изхвърляли телата на починалите през постите на Тодоровата неделя и отпосле те лепирясвали!

— Дядо Вангеле, имаш петно от зехтин на якичката. От евтиния, дето го изстискват от костилките на гръцките маслини. А ти, дядо Порфирие, на калимавката, но от олио за черковно кандило!

— Сполай ти, че ни обърна внимание на това. Ние обаче друго…

— Ти, дядо Вангеле, нямаше ли дядо малджия[3]?

— Брей, те хората какво ли не приказват, синко…

— Ати, отче Порфирие, не сили зет на Петрана лелина Денкина, дето баща и все обикаляше по чукарите да дири скрито имане? Така го и намерили един ден, дъртия, да стърчи подпрян прав на лопатата си, както го постигнал в това положение сърдечния удар!

— Той не…

— Значи ще ме разберете. Ей за какво ви хортувам! За казан с жълтици. Половинки и четвърт алтъни. Айналъ алтъни[4]. Двойни махмудии. Нанизи с червонци. Че и зери махбуби[5] даже.

— Ама и двойни махмудии ли? — впечатли се поп Вангел.

— Честно. Тоя фъндък например, е от същото място!

Божиите служители обградиха дланта на Зарезан със сенки, раса и окръглени погледи.

— Дурибе фи Константиние[6]! — разчете заврънкулките по парата единият.

— Даръбюл наазар, сахибюл аазъ ве ел нъсъре фил бер вел бахъръ[7]! — допълни развълнувано вторият.

— Не разумявам какво е точно, вий сте по-учени, но зная къде е… — смигна им Зарезан. — И не бих го споделил с вас, въпреки пословичната ви настойчивост в тия дела… ала не мога да пренеса сам всичкия товар, та имам нужда поне от две магарета! То е едно тъй преизобилно богатство, че като се размисля, комай ще има и за трима ни, даже и ще артиса! Къде да ги харча аз толкоз много зери махбуби с мойта проста тиква, зер — току виж съм ги профукал до шушка в „Еднокрилата пеперуда“ (колчем отседна там и джобовете ми сами се обръщат наопаки)! Или ще потроша златиците по вятърничави фусти, познавам си се аз. Загубен съм, да си призная, ако няма добродетелни другари да ме напътстват и предпазват от изкушението. А то не е малко!

— Ти за това хич не бери грижа, ний с напътствия разполагаме… — приведе се към него Порфир. Нали си беше басбая кормест, шкембята му се разклатиха като поганско малеби.

— И айналъ алтъни, казваш? — попита доверително Вангел.

— Като огледало светят, проклетите!

— Брех, докара ни ти изкушението на главата! Прости, Господи, нам грешните…

— Само да не излезе, че тая работа е губивреме!

— Не бойте се, даже търнокоп ни не трябва! А бе, изкопах го аз завчера, но замръкнах и се наложи да прекратя…

Те вървяха и Зарезан възбудено обясняваше нещо за нишани и тайни отбелязки, а кестените ги наблюдаваха изпод зелените си ресници. Докато преминаваха заблатеното дере, Вангел стъпи на лабилно закрепен валун и заби чело в папурите. Опитвайки да му помогне, Порфир се препъна и се просна по гръб, при което навири бутове. Купешките му обувчици лъснаха в официално черно.

— Утрепах се! — извика дядо Вангел.

— Разбих си лакътя! — пригласяше му многострадално дядо Порфир.

— Праснах си коляното! — и запретна крачол под полите на расото, за да докаже.

— И китката си изкълчих!

— Ще посинее като патладжан! — по луничавата физиономия на отчето се хързулна сълзица. — Хубаво се уредихме с това имане!

— Хайде, хайде, нищо ви няма! — втурна се да ги изправя Зарезан. — Рано е да падате духом!

— Ний не духом паднахме, а съвсем натурално!

— То е за късмет.

— Опишманихме се! И кълката си натъртих!

— Не сте чак толкоз зле. Аз, например…

— Види се, не е за нас, сине, туй злато!

— Бедни ли сте?

— Не сме.

— Тъкмо за вас е, значи.

— Как тъй?

— „Защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи — изрецитира Зарезан. — А който няма, и това, що има, ще му се отнеме[8].“

— Ти на евангелието не ни учи, обеснико! — нацупондри се Вангел. — Известно е защо си пройдоха. В това дере вино ако течеше, ти чешма щеше да построиш!

— Което си е право, право е! — отвърна Зарезан. — Чичо ми Пандо казваше: „Продай кравата, че боде, купи си бъклица, тя не боде!“

— И той същия хаймана ще да е бил!

— Е, е, де!

— Хаймана си, ами! Къщурката ти първа посреща стадата, кога се прибират от паша. Към шишето вечер с двайсет пръста посягаш. Семейство не завъди, един кукуваш на белия свят… Сигурно по цял’нощ се въртиш в леглото!

— Вярно е — въздъхна Зарезан. — Да живееш сам е опасно. Ако се задавиш, докато ядеш, няма кой да те потупа по гърба.

— На колко лазарника си въобще? На четирийсет?

— Четирийсет или четири хиляди, вас какво ви засяга? — попита недружелюбно Зарезан.

— Да си беше задомен, щеше ли да се спречкаш с Проклет Илия заради оная уруспия Елефантина? Оттогава те е нарочил той, неслучайно те заяжда… Търси ти цаката наш Ильо, да знаеш!

— Забелязал съм.

— То твоето не беше хойкане, не беше чудо! Ту миткаш с Иванка бульова Чучулигова, ту мърсуваш с Дешка Печикамъкова…

Продължиха с уговорки. Той ги подканяше да побързат, че облаците от изток надвисваха над тях подобно на кози стомаси.

Поп Вангел куцукаше.

Поп Порфир разтриваше ръката си, че се бе подула.

Зарезан опипа метастазиралата тъкан около шева на шията си, която загатваше за предишното му обезглавяване. Убиваше му като колосаната яка на ингилизко сако. Срокът на тази му инкарнация изтичаше. До месец или щеше да поднови телесната си обвивка, или щеше да се усмърди като сиреняв тулум и орлите да изкълват лешовете му.

Под Митюво дърво завариха човек.

Всъщност, дървото беше чинар. Наричаше се така, защото преди десетилетие на него се бе увесил на въже Митю Лекия от Михово махле. Поради нещастна любов ли, поради друго ли — още тогава си бе спорно. Макар тук вече да нямаше и намек за случилото се, досещането за него пораждаше тягост. Под същите тия клонаци с длановидно насечени листа, на които се бе гърчил Митю Лекия, докато потурите му се напълнят с изпусканата от червото му нечистотия, сега бе разстлал постелка някакъв мъж. И си хапваше славно.

— Ха добра среща! — каза непознатият изпод дебелата сянка. — Целувам ви ръка, служители божии! — но дори не си даде труд да се изправи, камо ли да целуне нещо. — Радвам се да видя и теб, Зарезане! Провлачил си крак накъм Теньов дол, чини ми се — поповете се спогледаха. — Трябва да ти призная, че ако не ти бях длъжник, едва ли бих се отзовал!

— А аз не бих те призовал без основателна причина — отвърна спокойно Зарезан.

— Не ти остана много време, а? Още колко? Месец, два? — онзи се разтресе. От лаещия му кикот наоколо протътна. Или това бе първата гръмотевица на надигащ се дъждовен порой, с който небесата щяха скоро да ги връхлетят?

Непознатият сякаш разчете мислите им.

— Не бойте се, седнете на моята трапеза. Ще вали, наистина, но не веднага, а след часове.

— Ама за какво да… — подхвана Вангел. — Ние нали…

— Сядайте! — заповяда Зарезан. — Немедлено!

Гласът му се бе изменил. Този глас изискваше и получаваше безпрекословно подчинение, той за друго не служеше. Те се стовариха изнемощяло на опънатото до постелката чердже. Твърди храстчета им бодяха отдолу, но си затраяха. Отнякъде, може би от неизразимо далеко, долетя мученето на биволска черда. Притеснението им обаче избликваше редом с тях. Колкото и да се взираха в любезно поканилия ги човек, свещенослужителите не бяха убедени, че различават достатъчно ясно чертите му. Колчем погледнеха към него и ги постигаше временно късогледство. Ловяха добре близкия план на главата му, а по-назад конкретността на линиите се губеше… Груби косми стърчаха от ушите му, това да, порестият му нос му бе покрит с трънчета, и това да, но общият му лик някак им убягваше. Навярно защото с напредването на следобеда въздухът бе позагубил от своята прозрачност, бе се просмукал от мириса на дим без огън и на частици, напомнящи изгоряла хартия.

— С какво ще ни угостиш, Ангелае? — запита Зарезан. — Пак ли краве сиренце?

— Сирене, вярно. Но пък разполагам този път с разни видове хляб.

— Измамник. Все е ръжен, бедна душо! Само формата му е различна!

— Я, по-хубаво, раздай го на божиите служители!

— Нека ти.

— Не, ти, ти! — заинати се Ангелай.

Зарезан кой знае защо избухна в смях.

— За него май сте по-скоро чеда на дявола, отколкото слуги на Господа! — рече той. — А каквото е за него — такова е!

На Вангел и Порфир тази реплика се стори напълно непонятна. Двамата доста се позачудиха и когато бяха извадени пухкавите погачи с вкусна коричка.

— Че те са омесени като за задушница!

Защото от везаната пастирска торба излязоха хляб-бик, хляб-свиня и хляб-змиорка.

Ангелай ги разчупи и подаде всекиму къшей. Рой трохички се пръснаха по покривката. Замляскаха ожесточено. Пръстите им се впиха в белите буци сирене. То бе неописуемо сладко. Така де, апетитно.

— Съвсем се е сплул! — каза внезапно Зарезан с очи, обърнати към един от клоните. Не преставаше да дъвче.

Двете отчета също завъртяха глави натам, но не съгледаха нищо по-различно от острите зъбци на длановидно насечените листа. Въпреки това хапките им заседнаха в гърлата.

— Да — кимна Ангелай. — Гарваните все още го харесват! А и мухите му налитат ката ден! И той като тебе, завалията — що му трябваше да се опъва на Проклет Ильо!

Зарезан седеше по турски и нагъваше. Спря, колкото да каже:

— Ако се стигне до кьотек, остави Проклет Илия на мене. Ти поемаш момченцето и Безносия!

— С Безносия ще се справя някакси — отвърна Ангелай, — но дребосъкът ме безпокои. Кораво същество е той, съмнявам се, че бих могъл да му надвия лесно. Като троскота е, колкото и да го скубеш… Спомняш ли си по римско, когато ни заложиха капан в къпалнята на Августа Траяна? Статуята на Речния бог с изливаща се минерална вода от амфората му…

— Статуята, която се превърна в Ильо…

— Тогава го наричаха другояче, не се сещам как… Опита да ти напълни носа със светкавицата си, но ти го подхлъзна в басейна и половината цамбуркащи големци направо се изпържиха, а другите стенеха и димяха, докато драпаха по мраморните стълби, където бяха захвърлени тогите им. Лазеха връз чемширите в градинката, възсядаха ги с охкане и така си оставаха! Циците на хетерите се сваряваха всред бълбукане и пукащи се мехури, стъклените им гривни с вплетен трижилен шнур се пръскаха, а задниците на теляците пушеха!

— Забравя ли се такова зрелище? — Зарезан възсия. — А малкото пикаещо сирийско момченце от бронз вече не бе от бронз, ха-ха! Ръчичките му засъскаха и хубаво те омотаха, хи-хи, като калкан се беше опулил, жалко, че не можеше да се видиш отстрани!

— Телесфор, да, така му викаха в ония години… Ситната гад с ямурлука. С тоя овчарски ямурлук гражданята го изобразяваха и на пиринчените си монети, въшката му ниедна! Колко домашни животни му принасяха, че бил целител, не знам си какъв бил… Надали е в състояние и една метилява овца да разпознае, камо ли да я излекува. Целител — пфу, дарадонки! — що жертвени кучета се одираха в негова чест, за една ловна дружинка щяха да стигнат…

— Маскировката им трябва да е била претупана, ама ние нали нехаехме… И…

Те се смееха, но в смеха им се долавяше някаква безрадостна истина, от узнаването, на която по кожата плъпваха мравунки.

Вангел и Порфир, горките, се ослушваха, но проумяваха все по-малко и по-малко… Явно бе, че другите двама са посветени в материи, които не се преподаваха в семинарията и това бе твърде оскърбително, като се имаха предвид високите претенции на същото това училище, вместилище на вярата и духовната потреба, където строги даскали в раса всекидневно предъвкваха най-важното от важното за устройството на вселената. Особено раздразваше и постоянното хрупане на гъсеници, което се разнасяше от короната на дървото.

Ангелай, полууспокоен, подбутна към отците някаква тумбеста кана. Беше от пъпчиво-зеленикава керамика, захлупена с капаче, и силно напомняше на изкормена жаба.

— Пийнете си от павурчето, поповци! Млекце от моите кравки!

— Вижте да не е от млечка! — Зарезан безцеремонно дръпна каничката, помириса съдържанието й и отпи голяма глътка.

Вангел също опита, но се задави, а от устата му преля течност със солен вкус и цвят на сок от панджар.

— Кръв! — измуча той. — Кръв человеческа!

— Хайде нека да е свинска!

Зарезан се кискаше искрено и се удряше по коленете.

— Ама че си зевзек! — смъмри го Ангелай. — Престани с тия гяволъци! Не оставяш хората да се нахранят…

— Тоя номер винаги ги шашва!

— Аз си заминавам, Трифоне! — скокна Вангел.

— Напротив — оставаш!

„Почивай си, и без това кракът ти е навехнат…“ — добави в мозъка му нечий глас, приличащ прекалено много на Зарезановия.

Отчето възрази, но догдето мърмореше, се срути омаломощено като препълнен гюм обратно на черджето.

Оранжево-жълтите лъчи на слънцето пробиха облаците и нанизаха златни кръгове над баира.

— Хубаво те бяха насекли на късове, що ми трябваше да те събирам! — рече Ангелай.

— Длъжник си ми, както ти е известно, и още задълго ще си ми такъв! Де що успехи имаш, и с парите, и с жените, на мене ги дължиш! От мене ги заемаш! А заемите се връщат!

— Чак на Меден рид ти беше главата, оттука не се вижда, а пишокът ти беше заровен под ей оная бабуна!

— Добре се справи, благодаря!

— Трийсет и седем лета има оттогава! Пладне беше, както сега, но безоблачно. При един по-силен напън лопатата ми се прекърши. Бе горещо, пръстта не поддава, спечена до немай къде! Принудих се да ровя с ръце, потта ми течеше на вади. Не съм Мойсей, че да цепна земята надве я! Но го намерих. Пишока ти, де. Толкова бях каталясал, че не усетих кога се е стъмнило. Накрая избърсах чело със сламената си капела, взех оная ти работа под мишница — бях я увил в пакет, викам си: „Закъде е той без нея?“ — и си тръгнах!

Излезлият вихър отвя калимавката на Порфир. Той изпухтя и се втурна да я догони. При ставането настъпи недоядения хляб-крава. Откъснато крило от пеперуда се залепи върху бузата на Вангел. Облъхната от вятъра, физиономията на Ангелай сама разкри суровата си красота, макар и за миг. Единствен Зарезан си стоеше недокоснат от напиращия да ги напраши порив на въздуха. Непромокаем за дъжд. Херметически затворен в обсега на пространството, което обитаваше, и в себе си. Непокътнато бе и съдържанието на кожената му чанта, неизменно прехвърлена с ремък през рамо и с щракната заключалка. Не беше я свалил дори при сядането.

Тогава го чуха. Беше протяжен и накъсан. Траурен глас, който сякаш достигаше до тях през много дълга и вземаща завои тръба.

— Рибата ще бъде обезкостена… обезкостена… обезкостена… — повтаряше той плачливо.

— Риба ли? Каква риба? — попита сепнато Вангел, след като се прекръсти с тресяща се ръка.

— Шаран от по пет гроша и двайсе пари. Или скумрия, ако е морска. Де да знам! — отвърна Зарезан.

— Мисля, че трябва вече да потегляме! — каза Ангелай.

— Да.

— Глогът узря… узря… презря… узря… — подхвана наново гласът.

И Порфир се прекръсти с усърдие. Да имаше наоколо глог или риби… но нямаше. Изобщо.

Ангелай дръпна ловко постелката изпод остатъците от храната. Разпиляха се огризки. Сякаш воден от ирационална боязън да не остави следи, той стовари неколкократно стъпало върху отпечатъците от подметките на присъстващите по почвата и ги забърса накриво. Токът му заора и застърга.

— Достатъчно! — каза Зарезан.

Скоро четиримата крачеха запъхтяно към… Каквото и да бе то, не беше злато, това Вангел вече знаеше. На него страстно му се искаше да си вземе дърмите и беж да го няма, но същевременно го изпълваше и някаква приятна отмала. По небцето му, странно защо, нагарчаше на кафе, варено на пясък. С двоен каймак. Никак не му се спореше, нито му се възразяваше. Каквото речеше Зарезан, това щеше да е.

Дробовете на Порфир просвирваха навремени от задух.

Вангел се помъчи да задържи по-задълго илюзията за кипналото кафяно джезве в съзнанието си. На пясък. И с двоен каймак по възможност. Много ви моля, на пясък. И с каймака, от който са сърбал и отците на църквата, докато не полепне по мустаците им… Той прогони кацналата на рунтавата му вежда оса. Тя се прехвърли на брадата му и се омота в нея.

Пътеката им се изгуби съвсем сред гъсталаците. Торни бръмбари бутаха старателно любимите си топчета. Скрипи пробягваха по листата на свежия киселец. Дива лозница ги погали с ластари. За миг изгубиха Зарезан от поглед.

— Трифоне, къде си? — извика уплашено Порфир.

— На два метра от тебе — отговори му Зарезан.

— Трифоне, къде си, бре? — повтори Порфир.

— Под лозята, затова не ме виждаш!

— Махни се, сатанинско изчадие! — заотръсква се Вангел.

— Какво?

— Аз такова, на осата…

Отново се озоваха на равно. Покарали тук-таме ранни слънчогледи им се блещеха жълтеникаво. Шлюпките им още бяха празни.

Спряха задъхани за минута. Ноздрите им фучаха. Ангелай поклати глава. Разпери длани пред гърди и продума с тон на проповедник:

— Слънчогледът няма избор!

— Кое?

— Той винаги се насочва към слънцето… Човекът също може да се обърне навън, към онова, което го заобикаля. Но може да се обърне и към светлината или мрака… вътре в себе си.

— Слава богу, ние не сме слънчогледи — каза Зарезан.

— Но явно не сте и хора! — изграчи прегракнало Вангел. Най-сетне му бе достигнала смелост. Дори забрави за джезвето.

Никой не го опроверга.

Ангелай посочи с показалец нагоре.

Във висинето се бе появила сива струя, която напомняше на пчелен рояк. Пъплеше по небето, в посока някъде напред…

— Да не би…

— Тихо!

Покрай тях пръстта се надигна и образува гърбица. Поду се подобно на пресен гроб и се плъзна витиевато към шубрака. И всичко това се извърши абсолютно безшумно.

— Боже помилуй! — каза изумено Порфир.

— Боже помилуй! — каза Вангел и докопа осата.

— Имаш ли моето предчувствие? — попита Ангелай.

Зарезан кимна.

— Усетили са ни, значи…

— Ще ни изпреварят!

— Така изглежда.

Вангел смачка с наслада жълтото насекомо. Все някой трябваше да си плати.

— Носиш ли ги? — попита Зарезан.

— Разбира се. — Ангелай извади от сетрето си дребна вещ, друга издърпа от джоба на потурите. Върна се назад, разгърна клонките на една леска и рече:

— Ето го!

В оголените корени на храста се бе образувала хоризонтална хлътнатина. Маркираха я две купчинки от изринато встрани. Да беше тунел на голяма къртица, не беше. Нещо бе обитавало това място, и съвсем наскоро го бе напуснало. Подир него бе останала тази яма, като отхапана от земната твърд. Изкопът беше сравнително правоъгълен.

Ангелай скърши една пръчка от къпина и го замери. Приблизително метър и половина на метър. Замрънка под нос. Издигна рязко десница и се видя, че държеше в нея рибя кост. Не беше обикновена обаче. Личеше, че тежи, че не е куха и учудваше с това, че завършваше с вотив[9] на човешка глава. Порфир, който се отличаваше със зорко зрение, установи, че вотивът беше всъщност подобие на детско личице и се отличаваше с изкусна направа.

Ангелай метна сръчно тоя апотропеен[10] предмет в ямата и я зари, отново с токове. Отне му поне десетина минути. Рохкавият чернозем се изсипваше на равни количества при всеки тласък на обущата му. Ококореното личице потъваше все по-надълбоко.

Докато Ангелай трамбоваше, изпод подметките му се раздадоха звуци на разкъсван плат. Като че ли нейде отдолу, в земните недра, чевръста домакиня раздираше със замах парцал. После засъска, глинени мехури се издуха по краищата на утъпканото и шумно се пукнаха. Във въздуха се понесоха разсейки от мръснооранжев дим и замириса на прегоряло.

— Светецът губи нимба си, овцата — руното, а ти изгуби ямурлука си! — закле тържествено той. Едва сега се забеляза, че по кожата му пробягваха подутини с размера на шикалки, подобно на движещи се бучки.

Минаха две-три минути, докато улегнат съвсем.

Тогава Ангелай подаде на Зарезан другото нещо, което бе извадил одеве.

Вангел погледна безпомощно към Порфир, чиито бузи бяха придобили порфирен оттенък.

„В какво се набъркахме! Ей, на! Пак се започва!“

В ръка Зарезан държеше невиждан до днес амулет. Той напомняше на издялан от глог кръст, за което свидетелстваха листата и плодчетата по него, но без съмнение бе някаква богоненавистна имитация.

Излята от олово, с разлати очертания и леко шуплеста повърхност.

Зарезан издигна чудовищния кръсти поповете с ужас видяха как се започна трансформацията. Първо рамената на кръста се транссубстантивираха в криле на птица. Покриха се със сивокафяво оперение и живнаха, разшаваха се така, че от маховете им се образува въздушен поток. Сетне наедря и тялото, тристъпалната основа на разпятието продължи да трансмутира в опашката и ноктестите крачка на сокол. Веществото стана плът. Още миг и… остроклюният хищник се понесе в простора.

— Кучето души трапезата, жената — цветята, но защо му е на вампира нос? — викна Зарезан със силно видоизменен глас, който прогърмя по-мощно и от гръмотевица. Покрай тях се люшнаха шубраците, завъртяха се откъснати венчелистчета и всичко внезапно утихна.

— Боя се, че едва ли ще преосмислим някога отношенията си с тях! — въздъхна Ангелай.

— Когато си прав, си прав абсолютно — отвърна Зарезан.

За какво ли говореха?

Още половин час ходене и четиримата стигнаха до бунището.

Отляво им се падаше върхът Козята брада, Кадин рид беше останал отдясно. Под тях бе валогът, в който бе погинал препилият Теньо Рашев. В нищо и никаква локва се бе удавил човечецът. След скарване с Проклет Илия. Оттогаз тоя пущинак го зовяха Теньов дол.

— Какво е това? Такова не бях!… — възклицанието угасна в пресъхналото гърло на Вангел.

Купчини пръст като къртичини осейваха валога.

— А, тия дупки са от твоя дядо, малджията! — отвърна Зарезан.

Слънчо бледо огряваше купчините от високото. Духваше вятър, разиграваше прахоляка и превръщаше такива дни в дни на боклука. Вонята на умрели домашни животни ги накара да се намръщят. Спуснаха се в долчинката, като разбутваха безредно омешаните излишъци на бита, изоставени окончателно от бившите си притежатели. Нозете им пропадаха в почвени утаявания, препъваха се в счупени обръчи на бъчви, прескачаха окислени ръжени и изкривени главнярници от неясна сплав, събирали дълги зими топлината на домашното огнище…

Зарезан пръв разпозна допотопните строителни останки.

Покритият с лишеи менхир бе все така гордо изправен и лъч светлина пълзеше по издълбания на горния му ръб нарез.

Каменните ребра на праисторическия часовник бяха забравили що е време.

Върху скалното ложе на небесния жених правеха любов смокове.

Гранитният стол на Всебог тънеше във вехтории.

Ритуалната плоча се бе килнала странично, а в пълните с дъждовна вода улеи за оттичане на кръвта кротко се полюшваха червенеещи водорасли.

От прътите на кошарата, в която нявга биваха държани жертвите на приношението, нямаше и следа.

Зарезан с труд различи долмена, който служеше за вход към основния храм-ротонда. Беше потънал в калищата на делувиални отлагания. И все пак, ако всичко останало наоколо бе мъртво, пред този вход имаше живот. Защото там бяха застанали двама души — а по-правилно е да се каже две души, — които никак не му харесаха.

Единият беше късак — нисичко чипоносо момче с ямурлук, което бе скръстило ръце-змии и се взираше в новодошлите с ромбоидните си зеници.

Вторият се бе омотал с плетен шал, а на бледножълтото му чело пулсираше синкава вена. Очите му бяха диненочервени с бели жилчици. Когато разви шала и го запрати на тревата, се видя, че носът му липсваше.

— Върна се ли се, господарю на маймунджилъците? — попита онзи. — Май си забравил нещо в тая прастара съборетина? Това, че твоето вярно мекере те съпровожда, хич не ме учудва. Но гледам, че те придружават и двама, готови да умрат в твоя чест?

— Хе-хе! — каза нисичкото момче до него. Именно „Хе-хе!“, а не нещо подобно. — Защо го питаш? Нима не знаеш, той е като плевел — където не го садиш, там никне!

— Имаш да ми връщаш един нос, Зарезане! — каза безносият. — Спомняш ли си номера, който ми спретна? Когато ми разбълника мозъка с твоите дяволии и сам не разбрах, че ще си отсека камбата с лозарския косер, който ми заприлича на канче с вино, додето ти стоеше там, един непознат пътник, хилотеше ми се добродушно насреща и ми предлагаше да отпия?

— Просто видях, че ти липсваше преградния хрущял във вътрешността на носа — отговори Зарезан. — И ми стана ясно, че си тримерник[11]. Пукнал си в някоя мразовита вечер, захвърлили са те на боклука, а на заранта си се събудил нечовек. И отгоре на всичко, много добре си спомних кой си. Казах си: „Защо ли му е на вампира нос?“

— Не си се изменил особено за последните пет-шест хиляди години. Пак дъхтиш на алкохол. Пак керестето[12] ти е по-важно от пипето. Пак решаваш затрудненията си с гьостерица в ръка. И пак си на прага на поредното си рухване. Но не си съвсем същия, де! Защо ми се струва, че десният ти клепач се е смъкнал по-ниско от левия?

— Това е най-големият ми недостатък!

Изражението на Зарезан бе дъска за гладене. Сякаш ютия с въглища бе заравнила и най-незначителната грапавина от вълнение по него.

— Как те нарече този, носоотрязания?… — запита го Вангел. — Порезан ли? Или поразник!

Не последва отговор.

— Отиде ни имането! — каза преподобният Порфир. Нямаше сили дори да заотстъпва.

Змиите на Телесфор изсъскаха злобно. На Ангелай не му пукаше. Беше изял обредния хляб-змиорка и се чувстваше защитен от ухапване.

Зарезан беше зает с обезчувствяването на туловището, което използваше за временно съхранение на жизнената си енергия. По ръбците, останали от зашиването на телесните му части, пробяга тръпка.

Безносия се ослушваше. Извъртя се в профил, което си бе плашеща гледка. Ако не му липсваше обонятелния орган, човек би казал, че душеше по кучешки. През триъгълника от зарасло месо под очите му преминаваше вибрация. Като неочаквано пулсиране на отдавна пресечен нерв. Като изтръпване във възстановил функциите си премръзнал крайник. Или бог знае като какво.

Зарезан се възползва докрай от настаналата пауза. Постара се да регистрира следи от присъствието на Проклет Илия. Проверяваше в целия възможен диапазон. За момент му се стори, че долавя слабо мъждене в един сегмент, който се намираше в пределите на обхвата му. Петно от ултравиолет премигна и се разтвори в синьо-белезникава мъгла. „Скоро тук ще стане горещо“ — каза си той.

Проследи петното по вълновата му природа, за която имаше развита усетливост. Върна се и назад, в миналото, издирвайки Збелсурд/Илия във време-пространствената му разпръснатост.

… Огнената светкавица тресна във водата на римския басейн… Сенаторите пълзяха към тогите си, вкопчваха се в чемширените храсти и оставаха на тях. Циците на хетерите кипяха като чайници, а почернелите задници на теляците изпускаха дим…

И още по-назад:

… Влага избиваше от подкожушените фрески на храма-ротонда. Мухъл бе обхванала цялата стена. Збелсурд/Илия се наведе и сграбчи изтървания кух меч на Бахгару със седемизмерното си ръчище. Преди да замахне, разпери крайници и фигурата му описа кирилската буква Ж.

Дифузията на Збелсурд/Илия се разпростираше отвъд безброй изкривявания. Радиолакътната му става стискаше здраво копието от светкавица и го промъкваше през тресавища с разлюшкана тръстика, през хълмове с каменопади, профучаваше през висналите парцалаци от прах на подземни катакомби, избликваше от мъхнатите плодове на шипкови храсти и се събираше под формата на ситна роса върху листата на дивия чесън със затичалите се по тях скрипи. А росата още не бе завряла и не бе усетила покачването на температурата, която изведнъж щеше главоломно да занараства. Капчиците просто блещукаха бисерно, с девствена чистота. Скокът от виолетовоцианозно към инфрачервено още не се бе извършил. Личността на Збелсурд/Илия все още не присъстваше в претърсвания интервал.

Сърбежът по шийния шев на Зарезан се бе усилил. Старата рана се бе възпалила и се лющеше на корички, изпод които надничаше жива плът. Изродени кръвоносни съдове се бяха нагърчили в сплитки. При други обстоятелства щеше поне да се почеше, макар да знаеше, че от разчесването нямаше никаква полза, даже напротив. Беше се настроил за далеч по-сериозни неприятности.

Тогава установи, че нещо настоятелно се опитваше да привлече интереса му. Някакво драскане.

Една земеровка се бе спряла пред върха на обувката му и я изучаваше. До колкото и епохи да достигаше едновременно Зарезан, пак не му оставаше време да я изрита. Неговата съсредоточеност върху ставащото, тук и в този момент, не му позволяваше да отклони вниманието си към тъй незначителна цел.

Змиите на Телесфор се облизаха.

— Трифоне, познах те! — изфъфли Вангел. Боята му се бе дръпнала, а ченето му играеше.

— Разгеле! — рече Зарезан, без да откъсва очи от ония двамата пред входа на ротондата.

— Ти си Трифон Зарезан!

— Свети Трифон Зарезан… — прибави разтреперано Порфир.

— Знаех си, че си супостат! — изграчи със сухо гърло Вангел. Нито се вайкаше, нито говореше предизвикателно. Само трескаво кършеше ръце. — Трифон Зарезан! А колко си Свети, това е вече друг въпрос! Бил си и винаги ще ми бъдеш съмнителен, мизернико! Не си ти достоен да висиш от стенописите! Не ставаш да красиш олтарите, подходящ си по-скоро да ги загрозяваш, разума на хората да размътваш! Нашата христолюбива църква така и не можа да се пребори с тебе, проклет езичнико, резачо на лози и носове! Висшият клир е разбрал, че няма как да избие измишльотините за теб от главите на обикновените люде, затова от немай къде са те включили в пантеона на светците! Намърдал си се в амвона право през задния вход на черквата!

— Млъквай, преди да съм се намърдал през твоя заден вход! — процеди Зарезан. Тази реплика със сигурност бе по-древна от дървото, послужило за издялането на кръста Господен. Произнесена бе за пръв път в ситуации, съпроводени с огромен зор, а настоящата беше от тях.

Прямотата му стъписа Вангел.

— Боже!… — прошепна отчето и предпазливо вдигнатият служебен кръст зарешети физиономията му.

А Зарезан, без да отделя взора си от стоящите пред входа-долмен, се протегна и пусна капата си върху инструмента на отчето. Тя висна като оставена на закачалка.

Не му бе по-лесно и на дядо Порфир. Той погледна Безносия. Погледна Телесфор. Погледна физиономията на Ангелай, красива в своята първична суровост. Помъчи се да изкаже мнение, но главният му мозък отказваше да разреши на организма му каквото и да било. Бедният! Устните му се бяха стегнали в дървесни гъби и пробъбряха несвързано отделни срички. За негов срам парализата не му попречи да изпита диуретичното действие на страха и тънка жълта струйка се промуши през стиснатите му колене.

Събра кураж едва колкото да промълви с фалцета на скопец от католически хор:

— Вангеле, Вангеле, тоя път не само опрахме пешкира, но го и изстискахме!

 

 

Над поляната подухна ветрец. Отначало предпазливо, сетне с коварна настойчивост.

От горичката до ноздрите на Загрей достигна дъхът на свежи теменужки.

От бунището до ноздрите на Зарезан допълзя смрадта на корозирала печка.

До устните на Загрей се докосна вкусът на диви ягоди.

До устните на Зарезан се докосна вкусът на болен метал.

Ягодите растяха в далечен храсталак, а ръждивите железа бяха съвсем наблизо.

Дъждовете бяха дали живот на ягодите, но бяха разяли безпощадно железата.

Две сойки се вдигнаха с крясъци в небето.

Загрей проследи с крайчеца на лявото си око литналите птици.

Зарезан проследи с крайчеца на лявото си око литналите птици.

Душевен смут терзаеше Писмаке. Той се закашля, но това не прогони тревогата му.

Душевен смут терзаеше Порфир. Той се закашля, но това не прогони тревогата му.

Бахгару отмаляло пристъпи от крак на крак. Объркването му отстъпваше на умората.

Вангел отмаляло пристъпи от ударения си крак на здравия. Объркването му отстъпваше на умората.

Веждите на Еркези се бяха разрошили. Ако ликът му не бе симпатичен, щеше да изглежда доста комично.

Веждите на Ангелай се бяха разрошили. Ако ликът му не бе симпатичен, щеше да изглежда доста комично.

Мраколюб се почеса по нагръдника си. Видът му беше уж разсеян, но също и съсредоточен по своему.

Телесфор се почеса със змийски зъби по гърдите. Видът му беше уж разсеян, но също и съсредоточен по своему.

Златозъб понечи да си обърше носа, но се отказа.

Безносия понечи да си обърше носа, но се сети, че нямаше нос и се отказа.

Писмаке каза нещо на Бахгару. Може би: „Попаднахме, където не трябва, но подобно на торния червей не знаем защо ни се случи.“

Поп Порфир каза нещо на поп Вангел. Може би: „Какво ни сполетя! Двамата с тебе не сме достатъчно изпраксани[13] и затова сега ще ни опраскат!“

След което се започна. Облаците над тях бързо посивяха, посиняха, почерняха… и изведнъж зачукаха градови зърна колкото зарзали. Топчета от замръзнала вода падаха в тревите, падаха между хората, падаха върху щръкналите от незапомнени времена камъни.

Еркези наплюнчи пръст и суетно приглади рошавите си вежди. Едно ледено късче едва не го удари в окото. Друго го перна по ухото. Той подсмъркна и рече на стражите:

— Водете ни!

— Елате!

Златозъб пристъпяше уверен в стабилността на протезата си, която силно напомняше на сребърен наколенник с пластинчати хоризонтали. Спиралната пружина в нея скрибуцаше услужливо. А Мраколюб ситнеше унесено, сякаш се бе заслушал в дървояда, който гризеше изкуствената му десница точно в сгъвката.

Пред входа-долмен сведоха ниско чела. Писмаке предположи, че портата между зиданите страници от варовик е запъната с резе или е запечатана, но се излъга. Котката, която приличаше на лъв, се засили да ги последва. Тежките входни крила се затръшнаха на сантиметър пред нея.

— Пазете тишина! — предупреди ги Мраколюб, макар да нямаше нужда от това.

Покривът на преддверието бе покрит с фина мазилка, декоративно разчленена на правоъгълни полета. Вътре бе полуздрачно. През кръглия отвор на куполния таван падаше сноп дневна дрезгавина. От пода се издигаше грамадна колона, която прекосяваше свода и върхът й се губеше някъде навън, неизмеримо далече. Това бе странно, защото не бяха я забелязали да стърчи преди влизането си. Очевидно не бе конструктивен елемент в общото оформление, за разлика от полустълбовете с штукатура[14] в бяло и червено. Във всеки случай не подпираше нищо. Около колоната тракаха топчици лед с размерите на сврачи яйца. Те постепенно покриваха бордюрния квадрат, който ограждаше основата й.

Спряха. Престана да скърца и протезата на Златозъб.

— Дойдох за своето, Всевластни боже! — рече Загрей. — Да получа отново ръцете си, краката си, трупа си, главата си и своя детеправещ уд… Приеми ме и ми дай каквото винаги си ми давал!

— Нишата! — каза угоднически Мраколюб.

— Ключалката!! — обади се Златозъб. Покрай златния му зъб се замота ореол.

— Жезълът!!! — допълни Еркези. Звуковете „ж“ и „з“ простъргаха като отриващи се в неравностите си камъчета. Слабият му акцент издаваше принадлежността на неговите родители към конния народ на остроносите, чието нашествие отпреди осемдесет години бе довело до поредната вълна на отродяване. Гласните „е“ и „ъ“, които бяха резултат от сливане на двугласните „ае“ и „еъ“, като да бяха поомръзнали на употребяващия ги, чийто говорен апарат вече отказваше да ги учленява. Писмаке се учуди, че не бе забелязал по-рано тази отсенка в произношението му.

— На пода! — заповяда Златозъб и блъсна слисаните Бахгару и Писмаке.

Пазачите на храма тутакси завиха молитвено-страховито. Гласовете им нахлуваха брутално в ушната мида и опъваха до пръсване тъпанчето.

Ледените парченца валяха току пред проснатите Бахгару и Писмаке. А при поглеждане нагоре се виждаше, че свършекът на колоната е някак восъчнопрозрачен и ефирен. Едва от върха на купола надолу придобиваше неоспорима материалност, очевидна дори за сетивата на простосмъртните. Там нейде колоната навлизаше от вечността във временната реалност на хората, промушвайки се през розета, резбована в симетрични правоъгълници със страни, успоредни на таванните. В техния център бяха разположени два квадрата и стените на вътрешния бяха завъртяни спрямо външния на 90 градуса. В диагоналите им се вписваха концентрични окръжности. Когато загледалият се Писмаке премигна, окръжностите избледняха и изчезнаха, остана единствено розетката.

Загрей измъкна от торбата си сглобения човекоподобен жезъл-ключ от чисто злато, който бе позагубил от блясъка си в мрачината и напомняше на месингов свредел. Тогава се разбра, че грездеят на необикновения идол служеше с коничната си резба за отварянето и на нещо друго, освен на женските утроби, по които притежателят му си падаше толкова много. Ако Писмаке и Бахгару бяха в състояние да го поднесат в близост до очите си, щяха да се оцъклят от неговата структура, светеща в натрошено жълто.

Вътрешният глас отново заговори на кръглоглавите. Те се заослушваха напрегнато, сякаш дочуваха недоловимо за ушите на останалите послание. От нашепваните в мозъците им слова, двамата узнаха, че им се оказва висока чест. Онзи, що им говореше, не присъстваше напълно на тази земя. Но те, Бахгару и Писмаке, можеха да му помогнат това да се поправи, за което щяха да получат и своята награда. Защото, макар и Загрей да растеше в стеблата на цветята, и да обитаваше обратното на тъмното в гробовете, и искрящото в сянката на звездните гроздове, както и подтекста на нашето колективно вчера, но пак не бе способен да извърши някои конкретни действия в ден като днешния и на място като това. Налагаше се те да завъртят ключа и да освободят онуй, което е затворено в колоната и което принадлежи само и единствено нему, на техния скорошен, но вече легнал на сърцата им приятел Загрей…

— Писмаке…

При вглеждане във величествения стълб ясно се виждаха някакви врязано-вдлъбнати изображения. На главобик. На два ръкогущера. На две кракоптици. И на човекоглав лъв с безизразно лице. Извънвремие бе сковало неутралните му черти. Изражението му бе едновременно умиротворено и могъщо.

— Писмаке.

Писмаке осъзна, че колоната беше всъщност цилиндричен печат, от който, при отърколване в някакво вещество, например сурова глина, можеха да се свалят изпъкнало-релефни отпечатъци на изобразеното. А то бе прецизно изрязано в цилиндричната повърхност от резеца на майстор с възможностите на бог. Тъй изящни бяха линиите му, тъй високо изкуството му… Издълбаните фигури бях миндалинни, с породена от полусферичността им приплеснатост. В тях се съдържаше експресивност, но и стилизирана застиналост, която подчертаваше затвореността на пространството. Нищо не нарушаваше завършеността на композицията. Десетки часове, прекарани в съзерцание, не биха могли да разкрият в достатъчна степен как бе постигнат този ефект.

— Писмаке! — потрети настойчиво Бахгару.

Повиканият най-сетне проумя какво се изискваше от него. Без да излиза от своя захлас, той се изправи и пое идола-ключ от сенчестите длани на Загрей.

Неусетно въздухът се бе изпълнил с треперливия стон на инструмент, подобен на дръмбой.

Бахгару се тресеше целият. Пот се оттичаше на вадички по плешките му. Златозъб премести лъка с петдесеткилограмов опън на лявото си рамо и подхвана кръглоглавия през кръста. Мраколюб също подкрепи Писмаке и петимата начело с Еркези се придвижиха вкупом напред. Само Загрей остана, където беше, сякаш невидима преграда го възпрепятстваше да продължи с тях.

Щом достигнаха до целта, Мраколюб пусна Бахгару и коленичи. Златозъб го последва, като се прегъна, доколкото му позволяваше шарнирът на наколенника.

Кръглоглавите се огледаха. „По-нагоре! — рече повелително вътрешният глас. — Още по-нагоре!“ Ключалката-вулва бе дълбоко изрязана на височината на среден човешки ръст. Сантиметри ги отделяха от пъхването на грездея в нея, когато нещо в обстановката се промени.

Неосветената част на постройката стана смолистотъмна. Отнейде лашна напориста струя въздух и невидими бодилчета запроникваха в трахеите и белите им дробове.

Освен тях в помещението се намираше още някой и този някой сякаш не си знаеше силата. Макар да не бе изненадан, Загрей изпита крайно неприятно чувство. При останалите това се изрази в стягане под лъжичката, при него — в хаотично завихряне из три подобласти.

Храмът протътна чак до темелите си. Изглеждаше, че се приплъзва в някакви вселенски пластове и че ще остане в междинно състояние, докато въпросните пластове не се наместят. Никой не би могъл да каже колко щеше да продължи това, а и за присъстващите „колко“ се измерваше в различни единици, защото имаха различни възприятия за време. Онова, което представляваше минута за Бахгару и Писмаке, беше инерция на условната реалност за Златозъб и Мраколюб, разредено настояще за Еркези и уловено движение в шейсет и четиримерна координатна система за Загрей. А какво бе обикновената човешка минута за Збелсурд, това никой не би могъл да каже.

В падащата под купола дневна светлина се бе образувало съмнително петно. То се разстилаше около колоната бавно и тежко, подобно на мазен дим или постепенна разсейка на по-плътно вещество във вода.

Един сечко бе предприел пътешествие от коляното през скута към корема на Загрей. Когато мустакатото насекомо пропълзя до гърдите му, той го подпря отзад с прегънат показалец и го изстреля по параболична траектория. Щом достигна до придобиващото форма петно, сечкото се блъсна в някаква полупрозрачна преграда и тупна с отскок встрани.

— К-какво? — каза Бахгару.

Тогава, посред раздиплящите се лилави воали се мерна обем. И изчезна. След него втори, също толкова неясен. И трети, и четвърти. Сгъната в лакът ръка изникваше ту вляво, ту вдясно. Отвори се голямо око, сетне се затвори с едва доловим звук. Проблесна мека луминесценция, която „освети“ непрестанно сглобяващ и разглобяващ се силует. Фрагментът със сгъната в лакът? ръка? доминираше. Сегиз-тогиз той се появяваше стробоскопично, като през разлепяща се ретина. Сякаш самата действителност премигваше. Част от картина, която се местеше във всевъзможни посоки, подобно на обнагляла муха.

Загрей разполагаше с мъничък колкото брадавица орган за издаване на високочестотни звуци. Той излъчи сигнали и опипа задаващото се нещо. Живият му „радар“ улавяше ъгъла на ръката, която не беше всъщност ръка, и издутостта на окото, което също не бе око, а нещо друго. Това действие винаги даваше на Загрей нов ракурс и в този момент му позволи да удостовери пристигането на стария си враг. Макар и да присъстваше непълноценно, така да се каже на четиридесет процента, Збелсурд вече излъчваше телесна температура и скоро щеше да стане реален на две трети, колкото изобщо му бе възможно в този нисш свят.

Въздухът в гърдите на Писмаке се бе превърнал на каменна буца. Ужасът го бе сломил, очевидно същото се случваше и с останалите. Очите му се бяха оцъклили — две топчета от ортоклаз, които не донасяха на разсъдъка му за видяното. Губеше себе си, не намираше и помен от същността си. И се бе преизпълнил с увереност в скорошната си гибел. Увереност, от която бе изтръпнал всецяло.

Какво ставаше? Луминесцирането ли екранираше така възникващата фигура на Збелсурд, придавайки конкретност на очертанията й? Що за фигура бе това? И още — странното светене ли оставяше впечатлението, че повърхността на колоната в долната й, материална половина, е не чак толкова фино ошлайфана, каквато изглеждаше в началото, а грубо-пореста и недообработена с абразив от пясъчник по традиционния способ? Защо сред изображенията върху нея се замяркаха символи, напомнящи полуизтрити писмена? И защо някакси се отделиха самостоятелно, образувайки танцуваща мрежа от разкрачени руни с неясен смисъл? Какво съобщение съдържаха? Или бяха нещо повече от обикновено съобщение? Може би имаха дори силата да предизвикат събитие?

Сетне електромагнитното излъчване намаля. Светенето изчезна. Полъхна топлина, бризнаха червени ивици.

Цялата ротонда се изду.

Збелсурд бе достигнал своя максимум. Едва ли щяха да съзрат повече от външността му. Само това — гореща ръка?, нажежено око? и досещането, че стоят пред същество, изгубило лъжливата си човешка природа на вещера Збелсурд и демонстриращо истинския си облик, тъй като му предстоеше сблъсък с друг демон, когото не би могло да пребори по никой от традиционните за хората начини.

То заговори. Гърлено, примамливо-потискащо:

— Няма! Този път няма да се обновиш! Не ще получиш достъп до колоната! За мен ще бъде удоволствие да те гледам как се щураш насам-натам, преди да изгниеш напълно. Бях се зарекъл да не те оставям на мира, докато пукнеш окончателно и ще изпълня вреченото, каквото и да ми коства.

— Пак тази история с Йова! — въздъхна Загрей.

— Забравил си ония преди нея! Игричките ти, които служеха да задоволиш себелюбието си, независимо кой и колко ще пострада!

— Но поне не съм злопаметен! Само живея според обстоятелствата. За разлика от някои, които не умеят. Които са в състояние да прогорят тунел в небето, да превърнат скала във вода или да стрият вода на прах, но не и да забравят дори за миг, че превъзхождат останалите. А това със сигурност им се е превърнало в голям проблем!

Гласът без уста изфуча с дихание, изтръгнато от тлеещ метал:

— Осени ме идея! Мога да те разкъсам на съставните ти парчета. Ще ги пусна да обикалят във вихър около тази ротонда.

А Загрей му отвърна с печална усмивка:

— Познавах мнозина, които можеха много, но не направиха нищо!

— Все още имаш време да се оттеглиш…

— Няма да е сега.

— … и да се разложиш до месец някъде на спокойствие…

За миг контролът на Загрей върху съзнанието на кръглоглавите намаля и Писмаке установи, че бе извадил меча си с куха дръжка, но се колебаеше какво да предприеме. Настъпил бе внезапен обрат и в държанието на храмовите стражи. Овладени от нечия чужда воля, Златозъб и Мраколюб се бяха нахвърлили връз Еркези и го налагаха, ритаха, душаха. Неизвестно откъде им беше дошъл нов акъл и сега вършеха неща в противоречие с предишните им действия, което бе крайно необяснимо. Ето че и Бахгару измъкна оръжието си, с явното намерение да промуши Загрей. Ръмжеше враждебно и издигаше острие.

В мозъка на Писмаке прокънтя повелята на съвсем непознат вътрешен глас. „Ти ненавиждаш Загрей! — каза му той. — Върви и се разправи с него! Натикай му карантиите в ушите!“

Писмаке беше инат. У него се породи съпротива към случващото се. Изпълни го неприязън към липсата на логика във всичко, към отсъствието, на каквато и да е смисленост в постъпките на околните. Никак не му се искаше да бъде използван, без да се съобразяват с мнението му. Обзе го раздразнението на торния червей. Същият торен червей, който се осмеляваше да си зададе въпроса: „Защо ме сполетя всичко това?“ Писмаке с усилие на волята си се насочи към пръкналото се във видимия диапазон създание, защото с основание подозираше, че тая мозъчна команда иде от него. Настъпваше, а отсреща го подпираше невидима сила и дъхаше на пещ. Струваше му се, че катери стръмен скат, при което ходилата му се огъват така, че образуват остър ъгъл спрямо ставите на краката.

Еркези се изскубна от двамината си нападатели. Сграбчи изкуствената десница на Мраколюб и я извъртя, докато не я измъкна. После замахна с нея. Халоса в носа Златозъб, който се опитваше да му нанесе дървен ритник. И Златозъб фактически остана без нос.

Бахгару атакува. Бе загубил напълно умението си да разсъждава. Нададе пълната гама на бойния си вик и понечи да промуши Загрей. Но го сполетя беда. Небитие ли потече в жилите му, киселина ли го накапа? Кожата му тутакси бе разядена от избликваща през порите й серистожълта течност. Разпука се в основните точки, които подобно на шев я придържаха към телесата, и се свлече. Месата се разтекоха. Бахгару се разпадна като обезкостена риба.

Механизмът в коляното на Златозъб изщрака сам. Навитата подобно на бръшлян пружина в протезата се изправи, което съответно увеличи дължината й, и проби тестисите на своя притежател. Златозъб нададе писъковой, а от липсващия му нос хвръкна кървавосополива струя. Разсипа се и колчанът с онези дълги стрели, които никой не би желал да вади от сърцето си.

Главата на Еркези избухна — ударена от каменния снаряд на невидима прашка любеница.

Главата на Еркези избухна — рубин, строшен от боен чук.

Главата на Еркези избухна — озарено от залез глухарче, чийто пухчета се разхвърчаха.

Още едно щракване… и Мраколюб бе лишен от способността да шавне дори. Олюля се озадачен в позата на диреща опора кукла. Неутрализиран, отказан от движение, ограбен откъм живот. И се пльосна тежко на пода, при което похлупакът на черепната му кутия се отвори и мозъкът му потърси близост с изображението на цветно зеле в купа от фреска на антична вила.

Беше дошъл редът на Писмаке да се изрепчи. Извика и заметна оръжието си срещу Збелсурд. Окото? погълна хвърления меч, все едно нищо не е било. Мечът премина през пухкаво селение от колониални микроорганизми и се заби в цепнатината между два каменни блока. Сгънатата в лакът? ръка? сграбчи главата на Писмаке и я издърпа заедно с гръбнака. Изпращя кост. С хруст, който съдържаше в себе си болка. Писмаке обаче беше инат и главата му се съпротивляваше. Опитваше се да ухапе онова, което я държеше. Вратните прешлени скърцаха страховито, додето пръстите? на ръката? я теглеха. Устата на Писмаке бълваше ругателство след ругателство. Последната искрица разум се сви в себе си, преди да угасне.

Изгуби се даже мисълта на торния червей:

„И ако някой ми каже, че в това има какъвто и да било здрав разум…“

Мечът на Писмаке изпадна и дрънна самотно. Остана в полулегнало положение, със сочещо към входа острие и грозно извита кука откъм изтъпения десен ръб.

Край. Край за Писмаке. Край за Бахгару. Край за Еркези. Най-сетне, край за Мраколюб и Златозъб.

За Загрей краят още не бе настъпил.

Понеже краят е за крайните. Колкото и еволюционно приспособими да са те.

А Загрей обитаваше имагинерни краища. Някакви галактически ръкави. Мъглявини без подробности за скриване. Оголени мракове от лъскав сатен. Блещукащи тъжно звезди. Комети, не конски опашки. И всякакви други чудесии, които могат да бъдат обитавани неподозирано как.

Загрей пристъпи.

Збелсурд налетя.

Сплетоха мишци. Обвиха се змиевидно един около друг. Изхвърчаха — оплетка от две вихрушки — през пръстеновидния отвор, вписан в двата срещуположни квадрата на тавана.

Захапката на Збелсурд около гърлото на Загрей бе нажежена до вулканично червено. Бицепсът на ръката? му минаваше през гръдния кош на противника. Очите на Загрей се бяха превърнали в петна от синьо мастило. Клетките около шева на шията му некротизираха за милисекунди и образуваха пепеляв парцал от бивша плът. Той изрева и гласът му предизвика вихър. Да, вятър духна от север — или от юг — и огъна фиданките на километри наоколо, откъсна и разпиля свежи листа. А наблизо… Откърти въздишка от мегалитния комплекс, този гигантски многосъставен камък. Издуха молекулите от повърхностния слой на кристалната му решетка, все едно забърса праха оттам…

Ефирна червеникава ивица се завтече по небосклона. Разпростря се. Кървавочервено видение с переста извивка. Водороден облак, който се йонизираше. Прониза го засилен рентгенов поток, който достигна и задмина 2×10 на минус десета ерга. Оттече се като акрилна мазка върху мокра фотоплака, премина през различни фотографски емулсии и естествени фотофилтри, предизвиквайки и губейки хроматични аберации. Изображение, което търсеше себе си. Конфигурация, разядена от онова, което се вижда в нея:

Гласът на Загрей нахлу фуниеобразно в стомаха на Збелсурд и го стисна със звуковите си пръсти за червата. Картината отново се разплави и скоро Збелсурд бе разчекнал гръдния кош на Загрей от хоризонт до хоризонт.

Не беше едно сбиване, а много и при това протичаха в абсолютен синхрон.

В Крабовидната мъглявина шурна струя урина от неустискал мехур.

В ротираща черна дупка на Керотхвърча и колапсира откъснат нокът.

В локален обект BL от Гущер отекна кашлица, напомняща тази на нелекуван дроб в следтуберкулозно състояние.

В периферията на „бавната нова“ P от Лебед изхрущя сухожилие. Остатъци от дреха се превъртяха, бронзови брънки от ризница се търкулиха и изглеждаше, че изтървани брачни халки се надпреварват по мраморните плочки на римска баня…

… В ротондата Збелсурд продължаваше да варира в седем-осем от състоянията си. Бе се разгънал и с десетократни усилия притискаше Загрей отвсякъде. Гневът му даваше предимство. Не искаше и да знае за изтощение.

Загрей бе изпълнен от всички видове болки. Чувстваше, че отстъпва, че постепенно се приплъзва все по-назад и по-навътре в себе си. Волята му бе натрошена на хиляди частици.

Опитваше да се „изключи“ от страданието.

Устоя на напора безкрайно дълго. Цяла една превъзходна минута.

— Как си? — попита Збелсурд. Ръката? му бе приклещила атлетично тези на съперника. Дишаше тежко, свирещо. От тази неудобна поза му бе трудно да цръкне презрително плюнка през зъби. Окото? му с труд фокусираше зеница.

— Чаша вино от твоята кръв би ми дошла добре! — изпъшка в отговор Загрей. Устните му бяха придобили оттенъка на побелял въглен.

Бръмченето на дръмбоя престана.

Збелсурд изви с труд рамо? в дъга и докопа кухия меч на Писмаке със седемизмерната си ръка, която не беше съвсем ръка. Вдигна го от пода. Прерязване бе съпроводено с гърголене. Свличане на тяло. Збелсурд жадуваше да кълца, което му придаваше вид на обръгнал касапин. Той каза на умъртвения:

— Ще се постарая никога, никога да не бъдеш събран!

Преди да замахне, разпери крайници и фигурата му описа кирилската буква Ж.

* * *

Градушката се бе разредила.

Над ротондата в търсене на убежище прелетя сокол. Скалите на мегалитния комплекс се отразиха кръгло в очите му.

— Айде, пикните вече потекоха! — каза насмешливо Телесфор.

— Отче Порфире, какво правиш? — попита Вангел. — Отче Порфире…

— Об-блек-кчавам се…

Разнесе се миризма на наакано, по детски чиста и невинна.

— Е, то и без туй сме на сметището… — прошепна Вангел.

И петимата бяха настръхнали от онова, което предстоеше. За птичия поглед сигурно представляваха любопитна гледка.

Челюстта на Ангелай се стягаше. Постепенно. И някак неусетно. От кучешките зъби до най-едрите кътници, които народът мъдро бе нарекъл мъдреци. Вцепенението обхващаше и тила му.

Зъбите му се оголиха, наостриха се.

Чертите му си възвръщаха изгубената конкретност.

Коланът му се бе разхлабил и Ангелай го затегна през три дупки. Обущата се разхлопаха. Изрита ги, за да остане бос.

— Хей, Телесфор! — излая той и най-после придоби вълчеподобната си муцуна. — Не искаш ли да пуснеш и ти една вода като дядо Порфирий? Ей сега ще ти дам повод да го сториш! И без това, както е тръгнало, тоя храм скоро ще се обърне на кенеф! Всебогът на человеците (ако старият Всебог изобщо съществува) така и не пристига да си го защити, и наблизо се навъртат само явни паразити като тебе и твоя господар Ильо!

— Окраставяло псе! — изсъска Телесфор. Или ръцете му изсъскаха, кой знае. — Кутре на задрямал пъдар! Прибери си провисналия език и иди да си наглеждаш кравките в стадото!

— Винаги съм се чудил как пикаеш, докато придържаш оная си работа с две отровни змии! — продължи невъзмутимо кучето-вълк Ангелай. Сива козина бе покрила врата му и се разпростираше чак към челото. Както бе отбелязано вече, Ангелай беше изял хляба-змиорка и не му пукаше, че може да го клъцне змия.

Вятърът разлюля за кой ли път листата на дивия чесън. Окраската им се бе обеззеленила и придобиваше все повече лилав нюанс. На места нещо невидимо здравата бе изпомачкало храстите.

На Зарезан не му убягна новата поява на наситено умбровиолетово в спектъра. Интензитетът на петното бавно нарастваше. Присъственият скок на Проклет Илия от виолет към инфрачервено още не се бе състоял, но със сигурност бе започнал.

Съществото, което в миналото бяха наричали ту Збелсурд, ту Залмоксис, ту Зевс, щеше да се овеществи на около шейсет процента — толкова, колкото му бе възможно в този беден откъм измерения отрязък на пространството.

Размяната на хапливи подмятания между Ангелай и Телесфор продължаваше. Към нея се присъедини и Безносия, при което се образува своеобразен триъгълник на обидите.

— Боже, помилуй! Боже помилуй! Боже помилуй! — „стреляше“ Вангел. Очите му се мяткаха наляво-надясно, да не пропусне нещо от ставащото.

— Този без носа ми прилича на плюгавец[15]! Какво иска той!? — питаше, плачеше и бършеше бузи едновременно Порфир. Лайняната миризма се усилваше. — Имането на Зарезан ли иска?!

Истериката почти бе завладяла Вангел. За имането пък бе забравил напълно. Думите на дядо Порфир го сепнаха.

— Паратика[16] работа е имането, отче! — рече той. — Моли Бога утре да ни има още на тоя свят!

При което и Порфир занарежда бързешком:

— Божепомилуйбожепомилуйпомилуйнидебожкенце!

Двамата се молеха с неистова страст. Ако кръстният знак знаеше що е умора, той би клюмнал подобно на кашкавал в огнени пламъци. Често повтаряният от тях жест едва ли не се прогаряше във въздуха. Искреността им този път не будеше никакво съмнение. Дори у Всевишния. Нищо че все още ги замеряше от небесата с ледени топчета колкото сврачи яйца.

В храсталака присветна и мигновено угасна огнен кръг. Избухна безшумно — илюминация в двора на китайски император.

Нов кръг от светлина примигна в зеленината — празничен гирлянд от елха в подранила зима — и се разпадна на блещукаща мъглица.

Безносия тъкмо убеждаваше Ангелай, че ще го смаже като суха муха. От своя страна Ангелай го заплаши с членовредителство. Като се вземе предвид как изглеждаше опонентът му, заплахата можеше и да окаже въздействие.

Зарезан пропускаше думите им покрай ушите си, съсредоточен в нагнетяващото се присъствие на Илия. Отново бе разгадал замисъла на появата му, но дали това щеше да се окаже достатъчно? Имаше и друго. Щеше да му бъде неимоверно трудно да повлияе ментално на Телесфор, или на Безносия. И двамата се бяха сблъсквали неведнъж с мозъчното въздействие, самите те го владееха донякъде, натрупали бяха немалък опит през вековете и не се поддаваха лесно на внушение отвън.

Телесната температура на Проклет Илия се покачваше.

Капчиците роса по листата на дивия чесън вече инфрачервенееха.

Зарезан изпрати високочестотен сигнал, за да се увери. Прилеповата му радиолокация доказа по недвусмислен начин — Ильо се задаваше! Възземаше се и се надигаше в синевата над тях. Беше заел един неопределен участък, където зърната на падащата градушка се губеха. Просто се изпаряваха мигновено с тихо фъщене.

Ангелай бе престанал с обидите и нюхаше неспокойно. Макар и да ловеше всяка мирисна диря на километри оттук, демоничното ухание на Ильо му убягваше. Не беше лесно да го проследиш. Понякога изглеждаше, че въобще няма миризма.

Сега обаче подуши пушилка.

Премигна. Погледът му се бе обезцветил. Тази част от трансформацията му бе най-неприятна. Да познаваш прелестта на палитрата от багри и да я замениш с черно-бялото виждане на кучето… Бау-у! Нещо идеше насам!

Едно око? неумолимо се втренчи в тях. Сгъната в лакътя? ръка? разпери пръсти?, за да ги захлупи. Дланта? й се спускаше подобно на чадър.

— Често си мисля, че тази игра никога няма да свърши… — измърмори Зарезан.

— А аз си мислех, че добре съм те накълцал, но виждам, че е трябвало да те насека направо на мръвки! — изфуча гърленият глас.

Най-после се усети ненавистта му. Съвсем неподправена.

Въздухът се бе набраздил от топлинни трептения. Селската фурна сигурно бе по-прохладна.

— Не се отказа от стария си навик да се промъкваш крадешком и да нападаш гърбом! — каза Зарезан.

— Хайде, не се преструвай! — отряза го примамливо-дразнещо гласът. — Та ти нямаш гръб! Нали си осемлика форма!

— Но мога да бъда изненадан неподготвен от друга, петнайсетлика форма и точно ти прекрасно го знаеш… И все пак си прав! Да проникне незабелязано край мен, колкото и да го желае — това надали е лесно дори за Свети Илия! То не е като да обикаляш въртоглаво с талига из селския кър и да плашиш горките хорица с трещенето на гръмотевицата си!

Ильо изпусна квакане, съчетано с някакъв хороводен ритъм. Това вероятно бе неговият смях. Кикотът изтрополи, отекна из цялата околност и утихна.

— Жалък идол на пияниците! — каза той. — Блян на незадоволени жени! Въжделение, забравено на дъното на чашата! Утайка, значи! Защо ли още се нуждае от такива като тебе този свят?

— Ами, ако не се нуждаеше, досега ти би привършил с мене окончателно! — отвърна Зарезан. — Но не ти се отдава. Виното все още клокочи, изливано отвисоко в чашите! Сукманите все по-силно се въртят на танците! И Трифон Зарезан остава, дори когато гръмотевичната буря отмине!

— Ще видим! — закани се Свети Илия.

— Да — отвърна Зарезан. — Да. Ще видим! С многото си очи! С моите шестнайсет и с твоите трийсет! Ще видим!!!

Ангелай следеше за необичайна промяна в поведението на околните. С кучешка бдителност. И търпеливо изчакваше.

Вангел и Порфир отново бяха извадили кръстовете си и ги дигаха. Сега си бяха набелязали Илия.

— Махни се, изчадие адово! Махни се, твар от пъклото!

Защото създанието, което виждаха, изобщо не им приличаше на техния съселянин Проклет Ильо. Този тук хич, ама хич не мязаше на него! Единствено произношението му дето малко докарваше на Ильовото, но бе в пъти по-мощно. Илийката, ако и да бе мъж с опак и чепат характер, нивга не се бе преобразявал в страшило, камо ли да върши такива богоненавистни работи. Вярно, побийваше от време на време жена си, старата Йова, като тъпан си я побийваше, и се говореше, че двама-трима се бяха самоубили след спречкване с него — прибрали се вкъщи и сами си окачили въжето, па ритнали столчето. Мънко чичов Кънчов например си бе теглил собственоръчно ножа, след като бе видял преди това сметката на цялата си рода. И все след свада с Ильо. Те затова така си го и наричаха, Проклет Илия, де, ама чак да се запревръща в цоглавец[17], да се муси с голямо лице и да се блещи с оцъклено око, не, такова не е бивало…

— Боже помилуй! Боже… — врънкането на Вангел премина във фалцет, когато установи, че кръстът му се бе забил във въздуха и не помръдваше. Пръстите на отчето се бяха обвили около дръжката и не щяха да я пуснат. То обикаляше под навирената си ръка и дърпаше надолу, но не смогваше да се освободи.

И с Порфир се случваше същото. Кръжеше под кръста си, досущ окачен на връв ключ, залюлян спрямо невидима ос.

Двамата пищяха, а расата им се вееха. Дори подскачаха с ентусиазма на деца, опитващи се да достигнат прекалено високите плодове на кисела джанка. Но всуе! Нито те можеха да се пуснат, нито кръстовете пущаха тях.

Дънцето на Вангеловите черковни панталони бе станало вир-вода. За дънцето на Порфировите вече казахме.

Резилът им ги бе обсебил и затова не видяха как се измени ситуацията.

Възползвайки се от създалото се объркване, дребосъкът Телесфор изстреля змиите си. Люспестите им тела проблеснаха и се увиха над предните лапи на Ангелай. Вратът на Безносия, който бе с еластични разтягащи се връзки, се удължи и също се намота светкавично около този на кучето. Обезобразената му глава се озова лице в лице с верния другар на Зарезан. Озъбените им челюсти се сблъскаха.

На свой ред Свети Илия прибягна до коронния си номер. Пламтящото му ръчище се стовари върху Зарезан.

Ударът бе съпроводен с отделяне на силна топлина, въздушна вълна и гръмовен звук.

Взривът разцепи земята, а образувалата се искра описа дъга. Беше една от ония мълнии, които убиват по сто и двайсет овце наведнъж заедно с техния пастир. Атмосферно електричество от порядъка на 100 000 А разтърси Зарезан и го отхвърли на две педи над поляната. Нанесената травма го замая напълно. Космите по гениталиите му се нагърчиха. Лявата му ръка, за която винаги бе подозирал, че е недобре зашита от Ангелай, просто се откъсна и отхвърча настрани. Чантата, която носеше досега на рамото си, литна и кацна на една драка. Пламтящи обръчи се усукаха покрай него, подобно на нанизаните на кол и запалени каруцарски колела, с които местните селяци ознаменуваха празника Сирни Заговезни. Кожата на гърба му се овъгли, а тази на стомаха се покри с папратовидни ивици, в резултат от разширяването на кръвоносните съдове. Токата на колана му стана на бронзова стопилка.

Зарезан бе свикнал да потиска в себе си шока от стотици болки. Но пароксизмът[18] от случилото се го извади извън строя. Той изрева зверски и физиономията му се удължи до облаците. Устата му бе образувала прескрипано О, а клепачите бяха стиснати до краен предел.

Димеше.

Изпита неописуема жажда. Стори му се, че всяка влага наблизо, всяка капчица роса, всяка локва се изпари.

Свети Илия се пресегна пак…

И Зарезан си имаше номер. Труден, но не и невъзможен. Нямаше как да го приложиш на практика, когато си на части и частите ти се намират из надгробните могили. Ала можеше да го осъществиш в нормална среда, стига да се ориентираш овреме накъде ти отлитат парчетата и да си корав колкото дявола.

В някои религии Зарезан бе послужил за прототип на дявола.

Нещо продъни самата тъкан на пространството. То започна да всмуква всичко и да го присъединява към една точка. Вследствие на тази неочаквана имплозия папратовидно разклонените ивици по кожата на Зарезан се събраха отново в обикновени кръвоносни съдове, а тялото му си присвои обратно изгубената ръка. Полузавъртане — и откъснатият крайник се врастна към осакатеното рамо, като че ли нищо не го бе сполетяло преди малко… Изкривеният лик на Зарезан отведнъж възвърна симетрията си.

Тогава Свети Илия буквално изригна. От окото? му към Зарезан се понесе гореща материя. Тя се изви и затъмни небосклона. Идеше със силата на гигантски боздуган, който описа чудовищна парабола, преди да се стовари.

Зарезан вдлъбна своя периметър и образува кривина, която премина в тунел. Избегна Илия. И го последва.

Те се устремиха нагоре по витиевати траектории като надбягващи се делфини. Отвориха дупка в небесата и изчезнаха в нея.

Нямаше ги вече очите и перчемът на Зарезан. Нито окото? и присвитата в лакът? ръка?.

Триене. Плъзгане. Накъсан от ярки проблясъци мрак. Стържене, получено от съсък. Квичене, получено от стържене. Отново. И отново. Изтръгнат газ се понесе с невъобразима скорост. Загряването му породи рентгеново лъчение.

Предизвиканият от Зарезан тунел поглъщаше изхвърляните от врага му вещество и енергия. Те колабираха, а гравитацията нарастваше. Чудовищното бучене бе сменено от същинско боботене. Напомняше монотонното тракане на железница. Колко продължи то? Столетия, месеци, секунди? Последният акт обаче трая само миг. Едно трепване, не повече. Надигналата се в пространство-времето сингуларност пое материята, която съставляваше Илия, и я запрати отвъд хоризонта на събитията. Чак на майната си.

Сега Илия бе оплоскостена бемка, петно сред звездите, което не знаеше къде се бе озовало. Масата му бе намаляла значително. Той се огледа. И ако можеше в този момент да чуе нещо, то несъмнено щеше да е основният философски въпрос, прошепнат от умиращия Писмаке преди десетки столетия: „Какво ни сполетя и защо ни се случи?“ Всъщност, това си бяха два въпроса. Но той така и не ги чу.

Защото бе зает с осъзнаване на станалото. И по-точно — на неговата невъзвратимост. Пътят му назад май беше отрязан. Май че… Без май, отрязан беше.

Майчице! Не помагаха и множеството му ипостаси, защото нямаше пред кого да ги демонстрира, разсипвайки отраженията си из галактиките и извличайки полза от това. Щяха да са му необходими поне хиляда години, за да се измъкне оттук. Не че хиляда години бяха нещо за него.

Онова копеле Зарезан беше непоправимо. Абсолютна гадина.

Тунелът бе изчезнал, всичко се бе изгладило. Мястото сякаш бе залепено с невидим клей, нямаше каквато и да е било следа.

Светилата плуваха мъждиво в мастилената глъб на космоса. Плакнещи се в разляна нафта морски звезди.

А на поляната…

Ангелай тъкмо бе захапал бицепса на Безносия и го откъсваше.

Лявата змия на Телесфор бе забила зъби на сантиметър от окото на кучето и впръскваше прясната си отрова.

Безносия се опитваше да изскубне носа на Ангелай. Шията му се бе разтеглила, благодарение на неимоверната си гъвкавост.

„Ако смъртта е покой, обявявам почивка!“ — каза в съзнанията им гласът на Зарезан.

Слугите на Проклет Илия отпуснаха захвата си, колкото да се озърнат. Зарезан беше до тях. Не бяха забелязали кога се бе върнал. От Илия нямаше и косъм. Изпомачканите при появата му стръкове трева почти се бяха изправили. Интензивността на инфрачервеното бе отслабнала чувствително.

Зарезан духна към перчема си. Все едно прогонваше трептяща бразда от дневна топлина.

Изпитваше силно главоболие. Това му се видя смешно.

— Измъкна се, значи! — каза Телесфор.

— Дойдох да те обеся със змиите ти!

— Няма да стане твоята, господарю на пияниците и леките моми! — намеси се Безносия. — Трифон Зарезан! И неговият помияр! Пфу! Въобще не сте важни! Пияниците някак ще изтрезнеят и без теб, Зарезане! На момите не им трябва вече помощта ти, за да вирят кълки! Научиха се! Все ще се справят и сами! Никому не сте потребни!

Зарезан си спомни как наричаха Безносия в римските времена, докато още си имаше нос. Гений. Genio loci. Genio populi. Беше незначително божество, по-важно за хората, отколкото за живата природа. Особено го тачеха поетите. Идеален помощник за такива като Юпитер Фулминатор. Вреше си гагата навсякъде и не беше чудно, че я губеше понякога.

— Време е да ти върна носа — рече му Зарезан. — Но се боя, че няма да има върху какво да го закрепиш!

Ангелай изплю мускулно влакно.

— Боклуци в сянката на Гения! — процеди Безносия.

Той размота мълниеносно шия и измъкна наточения косер от колана си.

Дясната змия на Телесфор наближи опасно лявото ухо на Зарезан.

Огромна сила улови ръката на Безносия и я извъртя към гръкляна му. Подир миг той узна колко неприятно нещо е да се самозаколиш против волята си.

Ангелай изджавка свирепо.

Блъсна ударна вълна като от детонация. Физиономията на Телесфор се обезформи. Размаза се брутално и стана на пестил от внезапно възникналото около нея налягане. Той падна със строшен череп, а двете му ръце-змии продължаваха да щракат чемерно[19] с острите си зъби.

Отнякъде долиташе пеенето на славей. Превърната на парцали, кожената чанта на Зарезан още се люлееше на драката и кадеше. Той я преметна през рамо.

Ангелай беше приклекнал, за да се погрижи за получените драскотини. Тегелът изотзад на потурите му се бе прокъсал и оттам се подаваше рунтава опашка.

— Направихме ги дармадан! — каза той. — Аха.

— Бедният Гений! Тц-тц! Това, което го сполетя не беше ли малко безсърдечно?

— И още как!

Ангелай близна с продълговат език раната под окото си.

— Какво стана с Илийката?

— Отиде си.

— Значи спечелихме отсрочка.

— Поне за едно хилядолетие.

— Глътка въздух от хиляда лета!

— Долавяш ли мириса на цветята?

— Само вонята на див чесън. Прекрасна е!

Те се засмяха изтощено. Вдишваха с пълни гърди. Дали от продължаващата още градушка, дали от друго, въздухът изглеждаше удивително свеж. Озонираше.

Висналите под кръстовете си попове бяха занемели. Това го нямаше и в Апокалипсиса на Йоана! Вангел бе загубил дар слово и черните панталони се бяха полусвлекли на мършавия му задник. Порфир дишаше със спазмите на изхвърлен върху сушата шаран. Коремът на тлъстовището му ту се залепваше за ребрата, ту се издуваше.

— Кой ги държи? — попита кучето.

— Страхът им, кой друг?… — отвърна Зарезан. Когато вътрешният му глас им съобщи, че не е лошо вече да си свалят ръцете, отчетата се търколиха на земята. Надигнаха се замаяни, след което Вангел се опита да побегне на север, а Порфир си пробва късмета на изток. Но не им се удаде. Пак се видяха застопорени на място. Вангел понечи да рита, а Порфир — да хапе. Незрима длан ги зашлеви. Това като че ли ги усмири, поне временно. Сега само сумтяха и хлипаха. Порфир продължаваше да смърди нетърпимо.

В съзнанията им скоро се оформи обяснение. На този свят Зарезан беше само част от себе си, част от по-голяма цялост, която не бяха способни ни да обозрат, ни да разберат. Той обаче трябваше да възстанови своята телесна годност, а това не можеше да стане без тяхната подкрепа. „Макар да сте големи дръвници — рече им той, — няма по-подходящи помощници от вас. Просто вие се случихте наблизо.“

Невидимо магаре даде такова текме на Порфир, че той чак се затича към зарития от боклуци и пръст прастар храм. Невидими шамари подкараха в същата посока и дядо Вангел, който се справи отлично с придвижването си натам, въпреки че накуцваше.

— Мирише ми на голяма котка! — лайна Ангелай пред входа-долмен.

— Бъркаш! — каза Зарезан. — Понамирисва наистина, но тази миризма е от време оно. Душиш в друг век, не в нашия. Това с котката беше преди две-три хилядолетия…

Гледана отстрани, фасадата на храма-ротонда представляваше жалка картинка. Външната облицовка бе изровена от пороите и затрупана от корави буци. Сухата зидария с каменни блокове беше остъргана, сякаш някой се бе заел да я стругова, но после я бе изоставил по спешност и не се бе върнал да си довърши работата. Великанският стругар бе свалил стъпало от ремъчно-педалния си уред — такъв, с какъвто си бяха служили и архаичните самоски майстори, — бе се прозял, разкършвайки плещи току под златистите облаци и бе закрачил неизвестно накъде, за да не се вясне на тази поляна никога вече. Но преди това бе захвърлил храма подобно на играчка, която и до днес стоеше сред зеления покров на дърветата.

Останала бе и песента на славеите.

Крилата на входната порта липсваха отдавна, а пластът от натрупана през годините пръст не бе никак малък. Надяваха се, че само ще им се наложи да се преклонят, за да влязат, но не би. Принудиха се да лазят и да кривят гърбове. Поп Вангел пищеше от навехването на крака си, а поп Порфир се оплакваше от изтръпване в ръката. Двамата се дупеха и гънеха в червееви извивки. Лактите им се влачеха по грапавия под от материкова скала и обираха проникналите отвън тръни. При опит да ги избегнат, теметата им се чукваха в тавана на недодялания долмен, който очевидно бе издигнат много по-късно от засводеното преддверие.

Кучето-вълк Ангелай ги подканяше с лай да побързат, а Зарезан ги сръчкваше непочтително с показалец отзад.

— Ау, сине! — стенеше поп Вангел. — Що се врем в това мушило?

— Пресвета Дево, застъпнице на смирените! — пригласяше му поп Порфир.

Окачените им на верижки кръстове се суркаха с подрънкване.

— Marschiern marsch! Halt! Einstellen! Gleidmarsch! — подканяше ги с немски военни команди Зарезан.

— Ау, ау, дядо поповци! Ходом марш! Пълен напред! — обаждаше се и Ангелай, за да поддържа темпа на наставленията, отправяни към двете духовни лица.

Щом преодоляха ниския проход и додрапаха до ритуалната площадка, те най-сетне се изправиха и спряха да пъшкат. Зарезан остана извън свещените очертания, но продължи да дава оттам телепатични нареждания на свещениците. Кучето-вълк Ангелай изтича до базата на колоната, чиято горна третина се губеше нейде. Обиколи я. Поспря се до нея и погледна към непреставащите да валят през отвора на кръглата камера парченца град. Очите му се плъзнаха по каменния перваз и архитектурните орнаменти околовръст, по квадратите и вписаните окръжности в тях, и проследиха излизането на колоната и нейното устремяване към небесната вие, където тя преминаваше в някакво друго, невеществено състояние.

Поповете се кокореха. Чак долните им устни бяха провиснали.

— Пазете тишина! — предупреди ги Ангелай, макар да правеха тъкмо това.

Зарезан бръкна в обгорелите остатъци от кожената си чанта, която пак се клатеше на рамото му. И извади от нея златния идол с вечно незадоволен пенис-ключ.

— Дойдох за своето, Всевластни боже! — обяви тържествено той. — Да получа отново ръцете си, краката си, трупа си, главата си и своя детеправещ уд… Приеми ме и ми дай каквото винаги си ми давал!

Ангелай захапа двайсет и четири каратовия идол и с един скок се върна при свещенослужителите.

„Жезълът! В ключалката!“ — нареди Зарезан.

Вангел проумя, че жезълът не бе жезъл, а ключодържач.

Порфир видя, че по колоната имаше разни резбовани фигури. На главобик. На два ръкогущера. На две кракоптици. И на човекоглав лъв.

Благоговение изпълни Вангел. Той пое идола, като че ли бе разпятие. Едва не се препъна при опита си да го встави в ромбоидната ключалка-утроба. Отворът й се оказа на височината на един среден човешки бой. Той се издигна на пръсти. Прегъна китки. Ручеи пот се стичаха по бакенбардите и тила му. Порфир се хвърли да му помага. Пенисът-ключ дращеше метално, светеше в натрошено-жълто и не влизаше.

— Какво ти разбират попове от чифтосване! — възкликна ядно Ангелай.

— Нали ти казах, нямаше други наблизо! — оправда се Зарезан. — Срещнах ги двамата и си викам: „Те ще са, какво да се прави! Като няма риба и ракът е риба!“

— Още минута и започвам да ги хапя!

Божиите служители заръчкаха с удвоени усилия. Издуваха бузи, за да дишат. Сякаш ако не ги издуваха, изобщо нямаше да могат да дишат. Най-после натикаха това в онова, превъртяха, нещо изщрака.

Нищо.

— Не трябваше ли да… — каза Ангелай.

— Ний да бяхме си попотръгнали вече! — рече Порфир, поглеждайки умолително към Зарезан. — То се видя, че тая с алтъните няма да я бъде…

— Ти виж там, ако искаш, задръж и нашия дял… — предложи предпазливо Вангел. Тайно се надяваше, че може и да бъде послушан или че ей-сега ще се събуди в постелите си, а попадията ще го боцне по челото и ще му донесе варено на пясък кафе, в порцеланова чашка със занаятчийски щемпел на дъното. Упорито се мъчеше да не повярва в ставащото и донякъде успяваше да се самоизлъже. Кошмарът от преживяното хем бе ясно закрепен в съзнанието му, хем се размиваше.

Разнесе се свирня на лаута и думкане на дарабука. Отначало тихо и несигурно, после с нарастваща сила.

По извития каменен парапет имаше отвори с железни скоби. В една от тях още стоеше бучната накриво факла, прогнила и угаснала преди твърде много години. Приличаше на проядена и почерняла дървена бухалка.

Огънят се появи внезапно в нея. Тя лумна и запуши.

Вангел упорито се бореше. Молеше се увереността му в истинността на произходящото да бъде опровергана свише. Мелодията на лаутата и дарабуката носеше нещо вълшебно и приснопаметно. Душицата му отчаяно се вкопчи в това. Припомни си на скорост детството си, минали тържества и вчерашни кръщенета, весели венчавки и пищни сватби. Не му се искаше да приеме, че тази първобитна музика означава началото на някаква варварска церемония, която очевидно щеше да му разгони фамилията.

— Добре че не сме в храма господен, ами в туй езическо капище, иначе закъде сме с тия насрани задници в средата на свято място! — подсмъркна Порфир.

— Насраният си ти! Аз устисках! — процеди Вангел, сякаш съжаляваше, че е прав. Имаше известно облекчение в това да си се накакал вече. Нещо, в което Порфир беше преуспял.

— Тихо или ще ви превърна в църковни кандила! — заканата на Зарезан едва ли бе на сериозно, но предизвика мълчание. Самият той обаче замънка някакъв декламационен текст с усърдието на античен жрец. Каканижеше в скоропоговорка словеса, които съдържаха отпратки към забравени божества, първото, от които — добре известният ни Всебог, последван от Върховния вседържител на тварите и подобните му, Собственика на възлестата тояга и Оплождащия всичко по пътя си козел.

Порфир се бе облегнал неволно на стабилната колона, символизираща животворния слънчев лъч, оплождащ утробата на майката земя. Когато тя се оживи, той подскокна, което не бе лесно, като се имаше предвид теглото му.

По безкрайния стълб към небесата плъзнаха ивички. Пресякоха се в обща точка, подобно на звездни лъчи. Последва дисперсия, като че ли стълбът представляваше дифракционна решетка. Падащият отгоре сноп следобедна дрезгавина се разпиля във фойерверк от разни цветове, кръстосаха се дъги, които посивяха и яркостта им помръкна, а контрастът на линиите се загуби. Базата на колоната загуби цилиндричността си и се разплави в къжел, около който запулсираха концентрични окръжности.

Горе вътрешният квадрат се извъртя спрямо външния на 45 градуса. Пръснаха се електромагнитни вълни, които за миг осветиха оживяла руна над загадъчното лице на човекоглавия лъв. Върху екран от внезапно проблеснала „дневна светлина“ се мерна изтрита и на пръв поглед безсмислена драсканица, която при привични обстоятелства изобщо не би се забелязала. Изпод старинните буквени знаци прозираха облещените зъркели на човеколъва. И ако изписаният върху въздуха блещукащ надпис бе изцяло и завинаги неразбираем, то широко отворените очища отдолу говореха сами. „Идвам да ви го вкарам, да ви изпия и да си свирукам след това! Така, както винаги съм го правил!“ — казваха те. И най-зловещото бе, че всъщност тези очища от изображението бяха вдлъбнати като у насилствено окьоравен слепец, но екранирането създаваше измамното впечатление, че се пулят насреща. Създанието яздеше намиращия се под него главобик. Два ръкогущера лазеха в основата, а две кракоптици кръжаха в пространството наоколо му. И това бе една вечна сцена от менажерията на Всебог. Фризът на пристигащите в тоя свят, които чакат да бъдат освободени. Нужна е само подходяща за това магия.

В душата си Порфир никогаж не бе получавал такова просветление, каквото получи сега.

Вангел боговдъхновено се примоли да не напълни гащите. Какъв срам! Пот и червенина се разпълзяваха по снагата му. Не, не би си позволил да се изложи като Порфир!

После процесът почна. Веднъж отключена, енергетизацията на торсионните канали не можеше да бъде препятствана повече от нищо.

Вълни на податомно равнище се устремиха към процепа на тавана и обхванаха колоната-печат по цялата и дължина. През розетата, този генераторен модул, естествените вълнови излъчвания се усилиха многократно и потоците на земния магнетизъм „щурмуваха“ подземната камера.

Вангел установи, че въздухът жужеше.

Стори му се, че някой го хвана за расото и го раздруса. Подът подскочи. Земята се тресеше. Трусът се усили. Бучки пръст западаха от таванния отвор ведно с ледените зърна. Вангел се огледа с разцъфтял от напрежение стомах. И разбра причината. След отключването си колоната се развиваше в стена, подобно на хартиено руло! Приплъзването и бе съпроводено с грохот. Скоро композицията с човекозверовете щеше да се разгърне в цялата си неземна красота.

Стържене и громолене надделя мелодията на лаутата и дарабуката. То идеше от долната половина на колоната, където почвата се разриваше. С годините и поради слягането на пластовете, около стълба се бе натрупала пръст и сега тя се разхвърча, а прахолякът увисна на пелени под свода на помещението. Разгъването продължи още малко и спря, без да се осъществи докрай. Дали не трябваше да се разчистят подстъпите към стълба? Наблизо нямаше лопати, но ръждивите железа от сметището също щяха да свършат работа… Дори не се налагаше да ги приспособяват. Биха могли да огънат палешниците, огрибките и главнярниците, които бяха видели сред боклуците, и да ги превърнат в доста удобни копачки. Половин-един час би бил достатъчен да се изрине напълно спечения нанос, който препятстваше осъществяването на древния промисъл. Вангел дори не си даде сметка, че разсъждава като жрец на езическа религия. Че се напъва да услужи на някакво дивашко божество, което нямаше нищо общо с неговия хрисим и всеопрощаващ Исус Христос. И че това обезателно щеше да му осигури казан в геената.

Зарезан още се чувстваше съсипан от електротравмата, която бе получил при сблъсъка с Ильо. Всичките му усилия бяха съсредоточени в това да не се разпадне преждевременно. Трябваше да се бърза. Не бе останало време за разчистване около огънатата стена, в която се бе превърнал гигантският стълб-печат. Зарезан се вслушваше напрегнато. В звуците от стената, в умовете на останалите трима присъстващи, в пеенето на славея навън. Шипенето на вряща шира най-сетне изпълни куполната зала, в която се намираха. Не беше типичният шумол от винена шира обаче. Тихо шуртене, слабо пърполене, сякаш хиляди песъчинки или брашнени частици се изсипваха от съдран чувал. Виещи се светлинки пробягаха по композицията с човекозверовете. Нееднородната материя, която я изграждаше, кипна, а на места дори изфъщя въздух под налягане, стоял изглежда запечатан в нея. Потече слуз с телесен цвят, която изпълни точно врязано-вдлъбнатите изображения. Зърнестото вещество, което ги бе съхранявало досега, отначало се разлигави подобно на хума, сетне заприлича на разлагаща се смес от органични съставки, накрая се омазни и премина в първична желеподобна маса от кипяща протоплазма. Докато траеше този съзидателен акт, който заместваше отърколването на валячния печат в сурова глина, създанията в запенената стихия губеха и пак намираха строгите си очертания. Формоваха се и се разформироваха непрестанно. Но може би това не беше наистина. Навярно те си оставаха същите, а динамиката на процеса бе такава, че мамеше окото, кой знае? Не, нещо ставаше. Невъобразимо изменение, за чиито последици на горкия Вангел не му се мислеше. Очищата на човеколъва се запълниха и изпъкнаха, ребрата му се сдобиха с релеф, дори бузите му като че ли поруменяха. Ноздрите му се издуха с гумено пльокване в правилната посока, сякаш се преобърнаха отвътре навън. Същото се случи с главобика, двете кракоптици и двата ръкогущера. После слузта се втвърди, но разрушението на стената продължи. Полуразгънатата й конструкция се ронеше като захарна. Пресованите в нея тела запазваха целостта си, докато всичко останало се стапяше. Валячният печат на боговете бе изпълнил своето предназначение и се саморазрушаваше.

На Порфир му се стори, че въздухът някак сладнеше. Пръстите му се вкопчиха в яката на черното расо и изтръгнаха копчетата. Нищо не го душеше, а се задушаваше! Сатаната имаше някаква роля тук, но каква ли?

Ангелай лавна щастливо. Той беше наясно какво предстоеше.

Дошъл бе мигът Зарезан да се пресъстави. И това беше незабравимо представление.

Тогава долната част на колоната се срина окончателно. Странно, изключително странно, но горната й третина продължи да се извисява и да чезне в небето. Стоеше толкова стабилно по своя вертикал, че само ръката на свръхсъщество би могла да я удържа в това положение. Сякаш от нея след време щеше да прорасне нова база с врязани изображения. Да, неведоми бяха замислите на оня, който я придържаше.

Зарезан се бе вторачил в новополучените отпечатъци, които сега паднаха и се отърколиха на плочките. Вцепенени и уродливи създания, излюпили се от пъклото.

— Събудете се и потърсете своето ято! — продума той на двете кракоптици. — Пропълзете в дупките си и потеглете към центъра на земята! — извъртя се към двата ръкогущера. — Върни се в своя лабиринт и разкъсай жертвите, които те очакват! — каза на главобика. — А ти иди при лъвицата си и стани цар на черните хора! — посъветва човеколъва. — Дарявам ви свободата, но помнете, че може пак да ми потрябвате! И най-вероятно така и ще бъде!

Още не бе изрекъл заклинанието, когато пръкналите се от неизвестността твари се заизмъкваха от продължилата векове летаргия. Разшаваха се в същата онази последователност, в която Зарезан се бе обърнал към тях. Двете птици махнаха с криле и отлетяха подир ятото си, когато и да си бе заминало то. Двата гущера облизаха с дълъг и предълъг език мордите си, полепнали от отровна слюнка, и се отправиха на своето пътешествие към земните недра. Бикът изчатка с копито и се юрна неудържимо към лабиринта, където го причакваше Тезей. Лъвът махна с опашка и величествено запристъпя по посока на жаркото африканско слънце. Силуетът му скоро се изгуби в силуета на слънцето.

Следите от стъпките им останаха по прашния под на входа към храма.

Но преди да извършат, което и да е от изброените действия, те просто се разцепиха наполовина и добиха отново своята изгубена нормалност.

Двете птици оставиха под себе си човешките крака и получиха своите с три пръста.

Двата гущера се лишиха от човешките си ръце в замяна на чифт предни люспести крачета.

Бикът изви рога и измуча, а човешкото му тяло тупна в сенките на храмовото преддверие. Макар и в тези сенки да бе голяма тъмница, ясно се видяха великолепните мускули на това тяло. Мъжкото му достойнство бе такова, че напълно би задоволило, който и да било стар развратник и коцкар. И Зарезан, впрочем.

Най-сетне и човеколъвът разтърси грива, а свирепото лице с издути ноздри така се изръси на свещения плочник, че носът му едва не се счупи.

— Ще се видим пак някой ден! — рече Зарезан, загледан в отдалечаващите се зверове. После влезе в полегналия торс и го разклати. Изправи го на лакът. Главата със свирепото лице подскокна на шията. Двете ръце се присадиха сами към безпомощните рамена и се оказаха тъкмо по мярка — силни, с напомпани бицепси и синкави върви на изпъкналите вени. Последни се наместиха нозете. Бяха превъзходните крайници на античен атлет с корави бедра и стегнато седалище. Това телосложение несъмнено бе готово за нови подвизи. То можеше дълго да люби и много да изпие.

Зарезан раздвижи по-смело обновената си форма. Живителни сокове се разляха по жилите му. Изпробва ставите. Мръдна вежди. Сбърчи чело. Изпита радостта от съприкосновението на кожата си с въздуха, макар и застоял. Шокът от удара на мълнията вече не се усещаше. Беше го преодолял окончателно. Той отново си беше той. Веселият. Любвеобилният. Непредвидимият. Загрей и Дионис, Залмоксис и Трифон Зарезан.

Шишарковата тояга. Медният тире. Бръшляновият венец.

Оцелелият.

Вангел не вярваше и се кръстеше, кръстеше се и не вярваше.

Порфир хленчеше и като да съжаляваше, че не му е останало повече за акане.

Факлата в скобата догаряше.

Ангелай възвиси тържествуващ вой. Оголи остри зъби и изплези език, за да възвести пълното възстановяване на своя другар. Приветстваше неговото току-що състояло се чудодейно изцеление. И постигнатото осемдесетпроцентово присъствие в света на обикновените смъртни. Колцина бяха подобните на Зарезан по мощ и непостоянство на характера, по удивителни способности и проявено своенравие? Немного. Това Ангелай знаеше с убедеността на един от малцината посветени в тази изключителна мистерия.

Контролът върху умовете на отчетата изведнъж бе отслабнал.

Ангелай с учудване установи, че смрадта е намаляла. Огледа се и видя в светлия правоъгълник на входа контурите на Вангел и Порфир, които бягаха. И то не как да е, а като онзи елински войн, който бе донесъл в Атина вестта за победата над персите при Маратон. Порфир даже изпреварваше Вангел въпреки килограмите си.

— Дядо попе! — подвикна Ангелай на Вангел, който все още беше достатъчно близко, за да го чуе.

— Поврага, сине! — отвърна повиканият и ускори. Което не бе лесно, защото му се налагаше да придържа свлечените черни панталони под ослепително лъсналия си задник. От джоба му изпадна фишек с монети, които щедро се пръснаха по тревистия чернозем. Бяха дребни, но примамливо жълти. Айналъ алтъни нямаше.

Вангел не рискува да спре.

— Ако не бяхме се наакали… — хленчеше Порфир.

— Какви ги приказваш? Ти се омаза, не аз! — кресна изнервено Вангел. Много му се бе насъбрало и бе загубил всякаква благост, че и смирението си даже. Злато, говорещо куче и Трифон, който се оказа Зарезан — айде, иди дойди! Какво ли не става на тоя свят! Но най-коварното от всичко бе, че му предстоеше да прекара остатъка от живота си в постелята със своята попадия, говорейки и за днешните събития, без тя да повярва ни веднъж в сполетялото го премеждие. И това ако не беше наказание божие! Мамка му! Прости ме, Господи! Мамка му! Прости ме, Господи!

— Не трябваше ли да ги принесеш? — попита Ангелай.

— Служители божии са все таки… — повдигна рамене Зарезан. Новите си рамене. И се усмихна. Още не бе овладял мимиката на тая физиономия, но се надяваше от утре да не му създава трудности. Той вдъхна дълбоко.

Излязоха ниско приведени през входа-долмен. Песента на славея бе секнала. Подминаха с пълно безразличие останките на Телесфор и Безносия. Знойни мухи ненаситно бръмчаха над Ильовите слуги. Постепенно купищата боклуци останаха назад. Нагазиха в пораслата овсига. От вятъра се полюшваха макове — паяци в алени премени. Над тях прелитаха лимоненожълти и керемиденооранжеви пеперуди. Тая морава бе рай за насекомите.

Задникът на Вангел представляваше бяло петно сред плевелите.

Мамка му! Прости ме, Господи! Мамка му! Прости ме, Господи, и успокой душа-а-ата-а ми-и!

Зарезан и Ангелай бавно изкачиха баира, от който бяха дошли. В най-горната точка на възвишението се спряха. Стояха там — мъжът и неговото вярно куче.

— Ами сега? — лавна Ангелай.

— Чаша вино от кръв би ми дошла добре. Е, не бих се отказал и от някоя харна женичка… — отвърна Зарезан и отново се усмихна. Този път му се удаде.

В нозете му мравки тътреха изсъхналата обвивка на бръмбар-рогач. Стъблата на храстите бяха потъмнели от листни въшки.

— Този труп ще ми отива повече от предишния — заяви Зарезан. — Струва ми се обаче, че лявото ходило е по-късо от дясното, защото стъпям някак накриво.

— А носът ти е по-месест и с повече трънчета! — подкачи го Ангелай.

— Е, какво да се прави — още не съм станал съвършен! — рече засмяно бившият Зарезан, дето бе и някогашният Dionysos, и още по-отдавнашният Загрей.

Откъм Козята брада повя хладен вятър. Глухарчета пръснаха мъхнатите си парашути, а клонаците на сливите дивачки ръснаха рой къдрави съцветия.

Отсрещните скатове отново синееха, но с блясъка на току-що измито. Кадин рид се възвисяваше непоклатимо, както винаги. Дори изглеждаше по-висок отпреди. От ледените яйца на градушката нямаше и помен. Буйната трева ги бе сдъвкала с острите си като бръснач зелени зъби и ги бе погълнала.

— Все пак някои неща не се променят — каза Ангелай и подви опашка под себе си.

Бележки

[1] Zbelsourdos — едно от най-старите прозвища на тракийското върховно същество. Етимологията на името от индоевропейския корен q’wer („светя“) не се смята за сигурна. Съответства на Зевс Гръмовержец, Юпитер Фулминатор, както и на по-късния бог на гръмотевицата Свети Илия. Няма данни доколко е имало припокриване между функциите на Збелсурд и Зевс, особено в социалната сфера, където гръцкото божество е носител на висшия държавен принцип. Тук Збелсурд е все още само едно от дребните божества на прототраките, вещер, който живее сред хората и тепърва му предстои да еволюира в спътник от свитата на неизвестния нам Всебог, а оттам да се издигне евентуално и до ранга на абсолютен демиург. Въпреки оскъдната информация по въпроса, на науката са известни и други наименования на Збелсурд — Перкос, Залмоксис, Сурегетес, Гибелейзис. — Б.а.

[2] Махайрофори — тракийски воини с характерни криви мечове. — Б.а.

[3] Малджия (от ар.-тур. mal) — иманяр, търсач на съкровища. — Б.а.

[4] Айналъ алтън (тур. aynali altin) — „златно огледало“. Народно наименование на трите фъндъка на Мустафа III (1757–1774), породено от огледалния блясък на монетното поле. — Б.а.

[5] Зери махбуб (тур. zer-i mahbup) — букв. „любима жълтичка“. — Б.а.

[6] Отсечена в Константинопол. — Б.а.

[7] Щастливият монеторезач е високославният победител, господар на сушата и морето. — Б.а.

[8] Матей, гл. 13,12.

[9] Вотив — малко метално, най-често сребърно или медно изображение на човек, на част от неговото тяло или на животно, което се поставя пред иконите на светците. — Б.а.

[10] Апотропеен (от гр.) — който има сила да отблъсква злите сили и демоните на болестите. Отнася се за име, слово или вещ. — Б.а.

[11] Тримерник — мъртвец, починал по време на постите през първите три дни от Тодоровата неделя. Погребвали са го на бунището, защото се е вярвало, че ще се превърне на вампир. — Б.а.

[12] Кересте — жарг., остар. — penis. — Б.а.

[13] Изпраксан прил. разг. (от гр.) — опитен, изпечен, съвършен. — Б.а.

[14] Штукатура — замазка от варено мляко с мраморен прах. — Б.а.

[15] Плюгавец книж. остар. (рус.) — гаден, лош, мръсен човек. — Б.а.

[16] Паратик (от гр.) — безполезен, напразен. — Б.а.

[17] Цоглавец — простонародно наименование за циклоп. — Б.а.

[18] В първото си и основно значение — внезапен пристъп на болка. — Б.а.

[19] Чемерно — зловещо, злокобно. Неслучайно това прилагателно от народните говори се родее с думи като „чемер“, голяма мъка, и „чемерика“, названието на едно планинско отровно растение. — Б.а.

Край
Читателите на „Вечното завръщане“ са прочели и: