Хуго фон Хофманстал
Призори

Притихнала е бурята, но леко

на кръгозора блед потрепва още.

Болникът мисли: „Съмва. Ще заспя!“

и склопя пламнали клепачи. Ноздри

юницата подава от обора

хлада на утрото да улови.

В смълчаната гора немит и чорлав

един незнаен скитник се изправя

въз мекото легло от ланшна шума

и, сграбчил първия попаднал камък,

замерва гълъб, който сънен хвръква

и се изплашва, чул как тупва тежко

и глухо камъкът. Водата бърза,

като че гони диво, с леден дъх

побягналата нощ във мрачината,

дорде на дървеното мостче тихо

Христос и Богородица говорят,

но краткият им разговор е вечен

и несмутим като звездите горе.

Той носи кръста си и казва: „Майко!“

и я поглежда. „Ах, мой мили синко!“

отвръща тя. Небето и земята

безмълвно разговарят. Преминава

по старото й тяло таен трепет:

тя готви се деня си нов да срещне.

Възлиза призрачна зората. Бос

от женското легло се плъзва някой,

побягва като сянка, влиза дебном

като крадец през тъмния прозорец

във свойта стая, после се поглежда

във огледалото и го обзема страх

пред тоя блед и неотспал незнайник,

убил нощес във себе си момчето,

невинното момче, което беше,

и идещ тук да си измий ръцете

за гавра с каната на свойта жертва.

Затуй тежи прихлупено небето

и всичко е във въздуха тъй странно.

Отваря се вратата на обора. Съмва.