Фердинанд Фрайлиграт
Революцията

Дори да сте я хванали, палачи, като ценен лов,

дори да я убиете с топор край крепостния ров,

дори да е заровена и млада селянка с цветя

да кичи заран гроба й — аз казвам: не е мъртва тя!

 

Дори да сте отрязали красивите й къдърци,

дори да сте я сложили до кръвопийци и крадци,

със дреха на затворничка и в скута с канче качамак,

и да преде дори коноп — свободна е! — ви казвам пак.

 

Дори да е в изгнание, прокуденица по света,

да дири чужд подслон и там да сяда мълком в пепелта,

да мие кървави нозе в реките чужди — пак не би

тя арфата си турила на вавилонските върби!

 

О не! Ще я изправи тя и ще засвири вам напук!

Не плаши я изгнание, пред ешафод не гърчи дух!

И песен ще запее тя, ще скочите от ужас, ах,

и в господарските кресла сърцата ви ще свие страх.

 

Не тъжна, жална песен, не, не панихиден стон и рев,

ни присмехулен мадригал за гаден оперен припев

на просешката опера с нескопосния персонаж

в проядения хермелин и в пурпурния гниещ плащ!

 

Не тъжно ще се понесе звънът над бурните вълни —

с тържествен и победен зов ще пее тя за бъдни дни;

и тези дни не са далеч — за тях ще дигне клетвен глас,

тъй както нявга богът ваш: Аз бях, аз съм, ще бъда аз

 

И пак ще водя аз напред, народът с мене ще върви.

Над вас, дебели вратове и короновани глави,

ще нося волност, мъст и съд, обнажен нож ще развъртя

с десница крепка и от вас навеки ще спася света!

 

Къде сте ме видели вий? В затвори само и в калта,

залутана в изгнание, в поля трънливи да летя.

Глупци, не съм ли негли там, където свършва вашта власт —

зад всяко чело имам дом, във всичките сърца съм аз,

 

във всяка непреклонна и безстрашно мислеща глава,

гнездо за мен е всяка гръд с човешки чувства и слова,

и вредом, дето чук ехти и стон на бедност и беда.

Не съм ли огненият дъх, копнежът чист за свобода?

 

Затуй ще водя все напред, народът с мене ще върви

без вас, дебели вратове и короновани глави.

Повеля е това сега, а не заплахи и хвалби…

О зноен ден — но лъха хлад от вавилонските върби!