Аугуст фон Платен
На един краен

Ти хвалиш времето на блясък и сполука,

що твойта каста осени.

Ала освен една напудрена перука

какво остана от ония дни?

 

Пред миналото ли духът ти само тръпне,

все чужд на новите мечти?

Защо, кажи, назад като вероотстъпник

към старите кумири гледаш ти?

 

Възлиза свободата с утрото вълшебно

сред блясъци и синева.

Ти казваш ми, че тя отдавна в мрака дебне;

гнетът е, знай, виновен за това.

 

Кой би издигнал глас, когато сам деспота

затваря хорските уста?

Не бе ли дълго време скрит съюз в живота

и словото свещено на Христа?

 

Злодеят от света потулва си следите,

доброто крий се от врази,

родината дори, предадена открито,

изплаква скрито своите сълзи.

 

Ти искаш скиптър в кралската ръка да грее,

да има кралят пълна власт,

като че ли сред диви зверове живее

и може в тях да стреля всеки час.

 

Ти искаш да затвориш писаното слово,

да секне всяка честна реч?

Напразно! Всяка мисъл пламенна отново

лети неудържимо надалеч.

 

Напразно, твърдоглавецо, така горещо

кориш ти новото в света.

Безспорно верността е много нужно нещо,

но по е нужна справедливостта.

 

И ново ли е туй, което завеща ни

сияние и свобода

след оня пети Карл, враждувал с друг тиранин,

омразния насилник Франсоа?

 

И като Хутен тук смъртта да ме намери

самотен, болен и без мощ,

ще смъкна маските на всички лицемери:

не струва си труда да бъдеш лош!