Димитър Танев
Милост за Изаура

„Странни са понякога спонтанните масови реакции. Когато у нас течеше по телевизията филмът «Робинята Изаура» (продукция на бразилската телевизионна студия «Глобу», 1975 г.), хиляди люде след вечеря, отпуснати, по пантофи, следяха премеждията на красивата и грацилна неволница, яростно мразеха покварения Лионсиу, аплодираха речовитата и простодушна Жануария и поемаха драговолно наивно-романтичния полъх на онези преясни времена. Самата Бразилия, голяма и слабо позната, е любопитна тема, а Бразилия от миналото столетие, императорска и робска, е вече истинска екзотика — нещо съвсем различно от популярния днес бразилски футбол. Дочу се покрай това, че филмът е гостувал с успех в много страни, че някои от създателите му и изпълнителите на главните роли са били посрещани на Стария континент с интерес, съпричастие и дори възторг. Да, с възторг от страна на хора, които дълги години живеят на ръба на войната и които почти нямат илюзии, тъй като електрониката и аудиовизията, съприкосновенията с Космоса, инфарктите и алегориите, ракът и спинът, политическите превратности и тоталните промени в контактите, в мисленето и поведението ги лишиха от тях. Оказа се, че безапелационните като оголен проводник последни десетилетия на века обременени от нерешените социални, екологически, икономически и психо нравствени проблеми, все пак не са отчуждили човека от спонтанност, емоции и пристрастия. Нещо повече. Той се оказа не напълно отучен от «простото» изкуство, чиито сцени са нанизани несложно като зърна на броеница и където в драматичен и мелодраматичен порядък персонажът видимо и категорично се поляризира: едните, в случая — роби, другите — господари; едните — бедни, другите — богати; едните — чистосърдечни, другите — коварни и жестоки; едните — доброжелателни и жертвени другите — порочни и изхабени.

Така беше — филмът се тълкуваше и обсъждаше, но сякаш всеки се чувстваше длъжен да покаже усмивки и снизхождение. Научно обременената модерна теория на прозата и на киното, свикнала в последно време да работи с колажни творби, с безсюжетни повествования, с художествени композиции, ползващи гъсто оплетени хронологически (темпорални) пластове, условни планове, деструкции и многоходови ретроспекции, се срещна с един неравностоен партньор — с една опростена стилистика, с един разказ, който върви лесно и доверително, който звучи старомодно и наивистично. Същевременно обаче същите строги тълкуватели тихомълком увеличаваха многобройната публика на това домашно кино, стояха два пъти седмично по един час пред синия трепкащ екран и живееха пълноценно, забравили предубежденията и високите си критерии, с героите на Гимарайнс.

Нужно е впрочем от движение, макар да запознаем читателя със създателя на романа «Робинята Изаура». Защото, тъй или иначе, вече «усвоихме» филма, тепърва ще надникнем в първоизточника, а за автора фактически не знаем нищо. Днес, когато латиноамериканската белетристика като цяло завоюва огромна известност, когато имената на Кортасар, Маркес, Борхес, Варгас Льоса вървят правоускорително ведно с тези на Болдуин, Вонегът, Чийвър, Ъпдайк, Оутс, на Шукшин, Распутин, Айтматов, Биков, Астафиев, на Кобо Абе и Шоинка, бразилската литература изобщо — и не само у нас — остава ощетена откъм внимание и познаване. Всъщност след Втората световна война в процеса на разширяване духовните хоризонти на българина участваше предимно един неин представител — Жоржи Амаду.

В най-широкия смисъл Бернарду Гимарайнс (1825–1884) принадлежи към школата на романтизма, характеризираща се с поетизация на бразилската история и природа, с допиране до етнографията и фолклора, а в по-късното си развитие — с идеализиране на патриархалния живот като известен контрапункт на формиращите се в Бразилия буржоазни обществени отношения. Той започва и завършва творческия си път с поезия. Голямата си популярност обаче дължи на своите романи («Отшелникът от Мукейн», «Семинаристът», «Робинята Изаура»). Животът му, сравнително кратък, е доста пъстър и неспокоен. Юрист по образование, Гимарайнс има многостранни интереси, упражнява и сменя различни занятия: общински съдия, гимназиален учител по реторика и поетика, лицеистки, преподавател по латински и френски език, журналист и литературен критик и както вече знаем, професионален поет и белетрист. Пее, свири на виола, занимава се с дърворезба, изучава народния бит и говори. По време на студентството си е един от запалените членове на Епикурейското дружество в Сан Пауло, ратуващо за създаването на бохема от Байронов тип.

Като писател Гимарайнс е спонтанен. Днес това от професионална гледна точка може да се смята за слабост, защото немарата към композицията и стила, лесното, прозрачното конструиране на творбата, традиционното последователно свеждане на персонажа (знаем го от юношеските си кумири Карл Май и Майн Рид), пространните портретни характеристики и «биографични» данни за героите, изобщо цялата без изкуственост и откритост на повествованието му се долавят веднага, лишават ни от значимо интелектуално натоварване, задължават ни да плуваме от плитчините. И все пак в края на живота си Гимарайнс е най-любимият бразилски писател. Мнозина го сочат като верен и вещ изразител на националния дух, изтъкват хуманистичните и нравствено чистите излъчвания на творчеството му. Казаното се отнася в пълна мяра за романа «Робинята Изаура» — творбата, с която Гимарайнс рязко «пробива» навън.

С нещо този роман ни напомня «Чичо Томовата колиба» на Бичер Стоу — книга, съпровождала младостта на бащите и майките ни, пренесла и до нас болката, която робството, безчовечието, лицемерието предизвикват, протеста срещу социалните и расовите неправди, идеята за силата на доброто. И двете творби всъщност издават откровен идеализъм, заредени са със задъхания анти робовладелски патос на онези времена и в този смисъл обходно култивират историко-политическо знание и отношение. Това, че те са поднесени непретенциозно, неподправено, несложно, едва ли е непростим грях. Нека обърнем внимание на факта, че «Робинята Изаура» излиза от печат преди 112 години. През тези десетилетия човечеството научи много, израсна много, но и много преживя, стана и по-взискателно, и по-уязвимо, ала и изрони нещо много драгоценно из природата си — да бъде сияйно, доверчиво, истинно като поведение и реакции. Впрочем стана вече дума за това. Скритата ми зашита се основава на обстоятелството, че сантиментално-простосърдечният строй на романа има своите обяснения във времето, в духа му и понеже преди всичко е четиво, тоест не претендира за вечност, справедливо ще е да го оценяваме с критериите, които му съответстват.

Неизбежно е, четейки романа, да го сравняваме с познатия ни филм. Трябва определено, да се каже, че телевизионната творба е по-добра, по-богата, все пак по-сложна като структура и внушения. Това не е първият случай, когато най-напред поемаме филмовия вариант, а после — поради възникналия интерес — да получим в превод и книгата, върху която е създаден. През шейсетте години така стана и с романа на шведския писател Пер Улоф Екстрьом «Тя танцува само едно лято» — книгата дойде след филма и пак така симпатиите ни останаха при началното за нас екранно издание.

Не е нужно да се проследяват в подробности съществуващите разлики между белетристичната и филмовата творба. Достатъчно е да споменем, че в романа Жуакина, вероятната предшественица на толкова колоритната във филма Жануария, е третостепенно действащо лице. В текста на Гимарайнс изцяло отсъства мелодраматичната история около първата голяма любов на Изаура с младия господин от съседното имение, тоест липсват още много контакти, конфликти, характерни детайли и обстоятелства. Няма я като действащо лице и любовницата на комендадор Алмейда, предоставила на бегълците своята къща в Ресифи. Малвина тук в романа, се бори повече за себе си, за съхраняване на аристократичното си семейство, отколкото водена от симпатия и състрадание към чаровната робиня или от дълга да изпълни един обещан хуманен жест. Моментът с нейната ужасна гибел (нелепо изгорена в изоставена пристройка) също е филмова прибавка, филмово умиление. Пак във филма участието на слугата Андре и на съпругата му робиня е от друго естество и с друга значимост — по-уплътнено, разнообразно и активно. Изобщо случките (мисля, че точно така трябва да определим епизодите от сюжетната верига) в романа вървят бързо една подир друга, почти като на конвейер, без особена мотивировка. Включени са много случайности и прозирни съвпадения, ползват се външни и лесни фабулни ходове. Ако във филма например, с цел да се поддържа напрежение, дълго време около раждането и произхода на Изаура витае тайнственост и неяснота, тук истините са казани още в началото, лишени са от драматизъм, срещите между бащата и дъщерята (дон Мигел и Изаура) са едва ли не информативно-протоколни. Дори финалът в произведението на Гимарайнс идва някак светкавично, използван е, за да приключи наведнъж всички конфликти, да свали напрежението, да раздаде възмездие и справедливост.

Социалната настроеност на романа на свой ред е ясна, пряка, отнапред дадена, съобщена. В репликите, които писателят влага в речта на героите си, не е кодирано никакво «офилософяване» на позицията, никакво «идеологизиране» на поведение и мислене. Всичко е изказано житейски точно, дефинирано е като аксиома, въведено е без аранжировка Управителят Мигел например казва: «Къде се е чуло и видяло беден и слаб да победи богат и силен?» — и това, изразено в мащаб едно към едно, не подлежи на коментар. Критичните гневни оценки на Алвару за законите в робовладелското общество също не са достатъчен повод да обобщаваме относно неговата цялостно изведена гражданска същност, както впрочем стои и въпросът със сходните реакции на самия Гимарайнс, с авторските му възклицания и обяснения. Произнесени от автора или от някой измежду героите му, те откриват честност, човечност и благородство. Поради своята директност обаче не са характерологично изведени и аргументирани, нямат достатъчна художествена функционалност. Бернарду Гимарайнс е писател, който действа на делничното, на прякото житейско съзнание и подсъзнание. Или поне в този си роман е такъв. Текстът му е поел значителна моралистична и социално-хуманитарна прочувственост, която обаче не се налага да бъде идентифицирана, да се «превежда» и тълкува. Същото се отнася, както вече бе пояснено, и за героите, за битово-игровите епизоди и действия, за понятията и категориите, които те внасят — читателят няма защо да се напряга, да се адаптира, да доизвежда и домисля нещата. Те са приложени, информират, държат хлабаво вниманието ни, не уморяват.

Във вечерните часове, когато именно най-често посягаме към списанието или книгата, подобен «терапевтичен» ефект на отморяване и залисване едва ли е за пренебрегване. Не всякога степента на въздействието е съответна на степента на художествено-философските достойнства на една творба. Не бих могъл да твърдя, че появилото се преди няколко години ярко с алегоричното си обобщение повествование на Дино Будзати «Татарската пустиня» например или колажно структурираният силно проблемен роман на Алфред Дьо Блин «Берлин. Александерплац» са били лесно удоволствие за читателя, че дори двете заедно са спечелили толкова ентусиасти, колкото безспорно и явно ще събере сега романът «Робинята Изаура» на бразилския класик.

Но пък и съпоставката, изглежда, е неподходяща. «Робинята Изаура» просто е звено от друга художествена верига, пример от друг литературно-издателски порядък. Ако приемем, че творбата на Гимарайнс е из развлекателния книжен поток, защо да не приемем и това, че самото му наличие е обусловено от една насъщност, от една естествена и съвсем не унизяваща нужда на съвременника — да чете и книги, които не чак толкова високостепенно отразяват и обобщават действителността и които следователно той не ще носи дълго в съзнанието си. Всеки книжовен човек сам по себе си знае, че с истински голямото произведение се съприкосновяваме рядко, че го задържаме в духовния си свят дълго, понякога празнично и вечно. Така че едва ли романът «Робинята Изаура» ще трябва да ни притеснява. Това не е излишна книга, защото човечността никога не ще се демодира. А пък от малко повече сантименталност и състрадателност като че всички имаме нужда. Дори си мисля дали не трябва да завиждаме на Базовите герои от «Под игото». В главата «Представлението» той описва такъв непосредствен, жив и темпераментен контакт между изкуство и «потребител», какъвто днес не сме способни да установим. Изглежда, не изкуството, а самите ние сме станали твърде елитарни, предпазливи, скрупульозни. Дано «Робинята Изаура» ни подбуди поне малко да отместим този смокинов лист, с който толкова старателно и нежизнепоощрително прикриваме своята естественост.

И така — милост за Изаура, читателю, милост за чистосърдечието, любовта и добротата!…“