Саки
Седмата кокошка

— Разбираш ли, не се оплаквам от всекидневния труд — роптаеше Бленкинтроуп. — Мъчи ме скучното, сиво еднообразие на живота извън службата. Не ми се случва нищо интересно, нищо забележително или необичайно. Дори дреболиите, в които се опитвам да открия някакво интересно зрънце, сякаш изобщо не интригуват останалите хора. Да вземем например някои неща, които стават в моята градина.

— Например картофът, който тежал цял килограм… — вметна приятелят му Горуърт.

— А, разказах ли ти вече за него? — попита Бленкинтроуп. — Тази сутрин споделих и с другите във влака. Бях забравил, че ти вече знаеш.

— Ако трябва да бъдем точни, ти беше казал, че картофът тежи малко под килограм, но аз отчитам факта, че необичайно големите зеленчуци и сладководните риби имат нещо като отвъдгробен живот, при който растежът продължава.

— И ти си като другите — печално промълви Бленкинтроуп, — всички само ми се присмивате.

— Вината не е наша, а на картофа — отвърна Горуърт. — Ние изобщо не се интересуваме от него по простата причина, че изобщо не е интересен. Хората, с които пътуваш всеки ден във влака, са в същото положение като теб, животът им е банален и скучен дори за самите тях, тъй че не очаквай да изпаднат във възторг, щом чуят някое банално събитие от живота на друг човек. Разкажи им нещо поразително, драматично, пикантно, което се е случило с теб или с някой член от семейството ти, така веднага ще завладееш вниманието им. Ще започнат да те споменават с някаква лична гордост пред всичките си познати. „Един човек, когото добре познавам, Бленкинтроуп му е името, живее недалеч от мен — та той значи веднъж си вървял към къщи с един омар, който бил купил за вечеря, и хоп, омарът взел, че му откъснал два пръста от ръката! Според доктора не е изключено да се наложи ампутиране на цялата ръка.“ Ето на това му викам аз разговор! А я си представи да влезеш в някой тенисклуб и да кажеш: „Знам един човек, който отгледа картоф, тежък цял килограм и малко отгоре.“

— Дявол да го вземе, скъпи приятелю — възкликна Бленкинтроуп нетърпеливо, — не ти ли казах току-що, че на мен никога не ми се случват удивителни неща?

— В такъв случай съчини някаква история — рече Горуърт.

Откак бе спечелил награда за отлично познание на Светото писание като ученик в началното училище, той смяташе, че му е позволено да бъде малко по-безскрупулен от обкръжението си. Несъмнено много неща могат да бъдат простени на човек, който още в съвсем крехка възраст е бил в състояние да изброи седемнайсет вида дървета, споменати в Стария завет.

— Каква например? — попита Бленкинтроуп с известно раздразнение.

— Вчера сутринта в курника ти се вмъкнала змия и убила шест от общо седем кокошки, като най-напред ги хипнотизирала с погледа си, а после ги клъвнала, докато били в безпомощно състояние. Седмата кокошка обаче била от онази френска порода, нали се сещаш, дето им висят пера над очите, и хипнотичният поглед изобщо не й подействал. Тя се нахвърлила върху змията, доколкото я виждала през перушината, и я направила на парчета с клюна си.

— Благодаря — отвърна хладно Бленкинтроуп, — случката наистина си я бива. Ако в моя курник действително бе станало нещо такова, признавам, че с гордост и искрен интерес бих разказал на хората за него. Само че предпочитам винаги да се придържам към фактите, дори да са съвсем тривиални.

И все пак той не забрави историята за Седмата кокошка и мислите му с копнеж все се връщаха към нея. Ясно си представяше как я разказва във влака, как останалите пътници попиват думите му със затаен дъх, целите превърнати в слух. Без да иска, в съзнанието му взеха да изплуват какви ли не детайли и подобрения, с които можеше да разкраси случката.

Когато на следващата сутрин зае мястото си в купето на влака, този копнеж още го изпълваше. Срещу него седеше Стивънхъм, който се радваше на всепризната почит поради факта, че един негов чичо бе починал внезапно точно когато гласувал за парламентарни избори. Това бе станало преди три години, но хората все още се съобразяваха с мнението на Стивънхъм по всякакви въпроси от областта на вътрешната и външната политика.

— Хей, как е исполинската гъба или какво беше там? — този възглас бе единствената проява на внимание, която Бленкинтроуп получи от спътниците си.

Младият Дъкби, когото той не одобряваше особено, бързо монополизира слушателския интерес, описвайки една домашна трагедия.

— Снощи някакъв дяволски огромен плъх ми е задигнал четири млади гълъба. Ох, ама трябва да е бил същинско чудовище, личи си по дупката, която е направил, за да нахълта в гълъбарника.

Сред плъховете, които безчинстваха из тия места, като че нямаше нито един с умерени размери, всичките бяха от грамадни по-грамадни.

— Лош късмет наистина — продължи Дъкби, виждайки, че вече е спечелил вниманието и уважението на компанията, — да ти вдигнат четири гълъбчета ей така наведнъж. Трудно ще намериш нещо, което да може да се сравни с такава неприятност.

— На мен пък ми задигнаха шест кокошки от общо седем, една змия ги убила вчера следобед — изтърси Бленкинтроуп с глас, който сякаш не беше негов.

— Змия ли? — ахнаха всички в хор.

— Най-напред ги хипнотизирала една подир друга със зловещите си лъскави очи, после ги клъвнала, както били безпомощни. Една моя съседка, която в момента е болна на легло, видяла всичко от прозореца на спалнята си, но изобщо не била в състояние да повика помощ. От нея научих как е станала цялата работа.

— И таз добра! Нечувано! — разнесе се отново хорът, този път с вариации.

— Сега идва най-интересната част, за седмата кокошка, която оцеляла — поде Бленкинтроуп, палейки цигара с бавен жест. Първоначалното му смущение се бе изпарило и той взе да осъзнава колко лесeн и безопасен изглежда кривият път, щом веднъж се престрашиш да стъпиш на него. — Шестте клъвнати птици бяха от породата минорка, а седмата е удан, нали ги знаете, онези, дето имат цяло перде от пера над очите. Поради перата тя почти не видяла змията и, естествено, не била хипнотизирана като останалите. Смътно успяла да различи нещо, което се гърчело и извивало в пръстта, хвърлила се отгоре му и го накълвала до смърт.

— Гледай ти! Какво нещо! — възкликна хорът.

През следващите няколко дни Бленкинтроуп установи колко малко страда човек от липса на самоуважение, след като веднъж спечели признанието на околния свят. Неговата история се появи най-напред в един от вестниците за птицевъдство, а оттам я поместиха и в някакъв всекидневен новинарски бюлетин като любопитна и занимателна случка. Една дама от Северна Шотландия изпрати до вестника писмо, в което разказваше как станала свидетел на подобен епизод, разиграл се между сибирска белка и сляпа яребица. Лъжата не изглежда тъй осъдителна, ако бъде повторена многократно.

Известно време човекът, стъкмил историята за Седмата кокошка, се радваше пълноценно на променения си статут на важна личност, имала дял в странните събития на своето време. После отново бе изтласкан на заден план в студеното сиво еднообразие поради внезапното въздигане на Смит-Падън, един от всекидневните му спътници; последният отведнъж стана център на внимание, когато дъщеричката му бе блъсната и леко наранена от автомобил, принадлежащ на известна актриса, участничка в музикални комедии. Самата актриса не била в колата по време на злополуката, но затова пък ликът є се виждаше на безброй фотографии, появили се в илюстрованите вестници на Зото Добрийн. Там бе описано как тя разпитвала за здравето на Мейзи, дъщеря на г-н Едмънд Смит-Падън. Погълнати от това ново премеждие, спътниците на Бленкинтроуп проявиха почти обидно безразличие, когато той се опита да им разясни какво устройство използва, за да държи усойниците и керкенезите по-далеч от курника си.

Горуърт, с когото тайно сподели болката си от провала, му даде същия съвет като преди.

— Съчини някаква история.

— Да, но каква?

Този мигновен утвърдителен отговор, съчетан с въпрос, показваше, че в етическите възгледи на Бленкинтроуп са настъпили значителни промени.

Няколко дни по-късно той разкри един епизод от семейната си история пред обичайната компания в купето на влака.

— Чудни работи се случват напоследък с леля ми, тази, дето живее в Париж — подхвана той. Бленкинтроуп имаше няколко лели, но всички те бяха географски разпределени из различни части на Лондон. — Та значи седяла си тя на една пейка в Булонския лес, след като била обядвала в румънската легация.

Макар че историята ставаше по-оригинална и завладяваща с привнасянето на дипломатическа „атмосфера“, от този миг нататък тя вече не се възприемаше като разказ за текущи събития. Горуърт бе предупредил своя неофит, че точно така ще стане, но традиционният ентусиазъм на новопосветения бе взел връх над трезвата преценка.

— По едно време усетила, че й се доспива, навярно от шампанското, тя изобщо не е свикнала да пие шампанско по пладне.

Тихи възклицания на възторг се разнесоха из компанията. Впрочем лелите на Бленкинтроуп не бяха свикнали да пият шампанско даже по средата на годината, тъй като го смятаха изцяло за аксесоар на коледната и новогодишната трапеза.

— Малко след това един доста представителен господин минал край нейната пейка и се поспрял за миг, колкото да си запали пурата. Именно тогава някакъв младок се приближил зад него, измъкнал сабята, която носел скрита във фалшив бастун, и го намушкал поне пет-шест пъти. „Негоднико — извикал той на жертвата си, — ти не ме познаваш. Казвам се Анри Льотурк.“ По-възрастният мъж избърсал част от кръвта, която капела по дрехите му, обърнал се към нападателя си и казал: „А откога опитът за убийство се е превърнал в начин за запознанство?“ После си запалил пурата и отминал. Леля ми тъкмо се канела да се развика, за да дойде полицията, но виждайки с какво безразличие се отнесъл към инцидента самият потърпевш, решила, че би било проява на нахалство от нейна страна да се меси. Разбира се, излишно е да ви казвам, че тя приписала цялата случка на ефекта от топлия ленив следобед и шампанското на легацията. А сега идва най-изумителното в моята история. Две седмици по-късно един банков управител бил убит със сабя, скрита в бастун, точно в тази част на Булонския лес. Човекът, който го намушкал, бил син на чистачка, работила преди време в банката, ала уволнена от управителя поради хронична пристрастеност към алкохола. Името на убиеца било Анри Льотурк.

От този миг нататък Бленкинтроуп негласно бе признат за същински Мюнхаузен на компанията. Спътниците му не щадяха усилия, за да го карат ден след ден да подлага на изпитание доверчивостта им, а Бленкинтроуп с измамната увереност, която получаваше от тази гарантирана и възприемчива публика, ставаше все по-усърден и изобретателен в задоволяването на жаждата й за чудеса. Сатиричният разказ на Дъкби за една питомна видра, която си имала в градината малък басейн за плуване и скимтяла неспокойно, ако таксата за водата не бъдела платена навреме, изглеждаше като нелоялна пародия на някои от по-дръзките постижения на Бленкинтроуп. Ала ето че един ден дойде ударът на Немезида.

Веднъж, прибирайки се вкъщи след работа, Бленкинтроуп свари жена си седнала пред тесте карти, което разглеждаше с някаква странна съсредоточеност.

— Обичайният пасианс, а? — подхвърли той небрежно.

— Не, скъпи, това е пасиансът „Мъртвешка глава“, най-трудният от всички. Никога не ми се е удавало да го наредя изцяло, а и доста ще се стресна, ако успея. Майка ми го изкара докрай само веднъж в живота си, тя също се страхуваше. Нейната пралеля го наредила един път и тозчас издъхнала от вълнение, затова майка ми имаше чувството, че и нея ще я сполети същото, ако успее. И наистина тя почина още същата вечер, когато го нареди докрай. Разбира се, по онова време здравето й не бе никак добро и все пак съвпадението бе твърде странно.

— По-добре остави тая работа, щом толкова те плаши — практично я посъветва Бленкинтроуп и излезе от стаята.

След малко жена му го повика.

— Джон, пасиансът замалко да излезе. Само петицата каро се запречи накрая. Наистина си мислех, че този път ще успея.

— Че защо да не успееш — каза Бленкинтроуп, който пак бе влязъл в стаята и разглеждаше картите, — ако преместиш осмицата спатия върху онази свободна деветка, петицата ще може да се сложи върху шестицата.

Жена му го послуша. С треперещи пръсти припряно размести няколкото останали карти и ги сложи върху съответните купчинки. Сетне последва примера на майка си и на прапралеля си.

Бленкинтроуп бе искрено привързан към съпругата си, но въпреки скръбта, която го връхлетя тъй ненадейно, една основна мисъл натрапчиво завладя съзнанието му. Най-сетне действително бе станал свидетел на нещо сензационно. Животът му не беше вече монотонно безцветно ежедневие. В ума му неспирно изплуваха заглавията, които можеха сполучливо да опишат домашната трагедия. „Наследена прокоба се сбъдва“, „Пасиансът «Мъртвешка глава» оправдава зловещата си слава в живота на три поколения“. Бленкинтроуп подробно описа фаталната случка за вестник Есекски часовой, чийто издател му беше близък, а на друг от приятелите си предаде сбито изложение, за да го занесе в канцеларията на един от евтините всекидневници. Ала и в двата случая репутацията, която си бе спечелил като разказвач на небивалици, съдбоносно осуети амбициите му. „Неуместно е да се правиш на Мюнхаузен в такъв скръбен момент“, единодушно се съгласиха приятелите му помежду си, а кратката бележка, изразяваща съжаление за „внезапната смърт на съпругата на нашия уважаван съсед г-н Джон Бленкинтроуп, починала от сърдечен удар“, която се появи в колонката на новините в местния вестник, бе единственият жалък резултат от опита да се сдобие с тъй ленуваната известност.

Бленкинтроуп се отдръпна от обществото на предишните си спътници и взе да пътува с по-ранен влак. Понякога се мъчи да спечели симпатията и вниманието на някой случаен познат, като му описва подробно певческите способности на най-хубавото си канарче или размерите на най-голямата си глава цвекло, ала рядко се признава за човека, когото някога всички са сочели като славния собственик на Седмата кокошка.