Стефан Маларме
Лазурът

На вечния Лазур насмешката сияйна

потиска с прелестта на свежите цветя

поета слаб, проклел таланта си, в безкрайна

пустиня призован безплодно от Скръбта.

 

Побягнал, зажумял, усещам в мен да впива

с неумолимостта на порив май дълбок

очи. Да бягам — где? Коя ли нощ бурлива

да хвърля — дрипав плащ — над присмеха жесток?

 

Завейте, ветрове, с вълни еднообразни,

с парцали от мъгла в простора, цял облян

от мрачните води на есени напразни,

вдигнете ни голям и мълчалив таван!

 

И ти сега излез от Лета, донеси ни,

Досадо, чак оттам тръстика, гъста кал

и запуши със тях ония дупки сини,

които птици зли направиха без жал.

 

Неуморими все, комини без пощада

да пушат — тъй от дим затворът сътворен

да угаси накрай в летящата си сграда

на слънцето лика, жълтеещ се над мен!

 

Небето мре. Прати, материйо, забрава

на Идеала зъл и гибелния грях

за мъченика — той да сподели остава

с човешките стада обора, стар за тях.

 

Понеже моят ум е празен — тъй буркана,

за дамски грим стои опразнен в някой кът, —

без пудра, червила, идеята остана;

с прозевки към смъртта се този моя път…

 

Напразно! Възвести Лазурът пак прослава

с камбани. О, мой дух, лиши те от покой,

за да те сплаши, зъл, с триумфа си и става

чрез живия метал вечерня синя той.

 

И, древен, пак лети, агонията твоя

разсича като меч, покрил мъгли, мочур…

Къде с ненужен бунт да бягам от безброя?

Обречен съм. Лазур! Лазур! Лазур! Лазур!