Шарл-Мари Льоконт дьо Лил
Слоновете

Червен е пясъкът, море е той, което

отпуснато, без глас, в леглото си трепти.

Във въздуха димящ бакърени черти

бележат хоризонт, поглъщан от небето.

 

Не се дочува звук. Нахраненият лъв

отдавна вече спи във пещерата своя;

жирафата сега потърсва водопоя,

където леопард е минал вече пръв.

 

Под жарките лъчи, на пластове дебели,

омарата тежи и птици не летят,

а само, в сън дълбок, боа по някой път

полюшва своя гръб със люспи заблестели.

 

Просторите горят под светъл небосвод,

ала догдето в сън мълчи светът, тогава

минават слонове — в пустинята лилава

на път към роден край се движат с бавен ход.

 

От хоризонта те — кафяви, тежки маси —

прииждат, вдигат прах; че техните крака

събарят дюните, нехаят те — така

не губят нито миг, отиват към целта си.

 

Начело — стар водач. Като кора на дъб,

от старост издълбан, е кожата му твърда;

с глава като скала, уши широки мърда,

огъва във дъга огромния си гръб.

 

Не ускорява той и не забавя крачка —

спокоен патриарх, редиците повел,

и стадото върви към сигурната цел,

из пясъка следи дълбае, пречки мачка.

 

От мощните тела, окъпани във пот,

във въздуха над тях безспир се вдига пара,

горещ бръмчащ рояк ги следва в надпревара,

но всеки слон, подвил сред бивните хобот,

 

не трепва от това, че слънцето изгаря

напукания гръб, че жаждата расте…

Догдето тъй вървят сега, мечтаят те

за своите места отвъд — в гората стара.

 

Очаква ги река, дошла от снежен връх,

където плава с рев и шум хипопотама,

където под луна сияйна и голяма

да пият идват те, пристъпвайки по мъх…

 

Така — със мудността, на ръста им присъща,

превръщат се далеч в катранена черта…

Пустинята ехти и пак заглъхва тя,

догдето хоризонт далечен ги поглъща.