Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов
Затишие

Понякога в стремеж към нещо непознато —

сред облаците чак да полетя сърцато

и чам да доловя от чудни песни ек,

каквито досега не е дочул човек —

събуждайки се, тъй понякога желая

и вместо своя труд да доведе до края

— а с толкова любов започнат вечерта, —

като дете в игра се втурва мисълта

към своите мечти; да тръгне тя тогава

решена е, със цел в поезия да плава.

Приготвям се за път, не чакам миг дори,

на кораба ми лек изскърцват макари

и котвата след туй на борда е; платната

очакват само бриз да лъхне в небесата,

на мостика събран е екипажът цял

и всеки надалеч тревожно се е взрял.

Потеглям, сбогом, бряг! — Но спящо е морето,

по-тихо е дори от езеро и ето,

не лъхна ни веднъж от никоя страна —

на мачтите висят отпуснати платна.

Със скръстени ръце кормчията се вглежда

в зелената вода, замряла без надежда,

чиято гладка шир със полет обигран

прелита гларус бял или пък корморан.

До края на деня в далечината бледа

кормчията е взрян, та облак да съгледа

или да види флаг трептящ — за вятър знак;

ще впива поглед тъй и подир залез чак,

в настъпващата нощ, догдето в мрачината

на мачтата върхът се губи сред мъглата.