Виктор Юго
От шест хилядолетия войната…

От шест хилядолетия войната

харесва на народите в света,

напразно бог с десницата си свята

звезди създава и твори цветя.

 

Небесният простор с лъчи от злато,

гнездото нежно и цветецът лек

не отстраняват лудостта, която

владее заслепения човек.

 

Победа кървава над враговете —

това е жребият, от нас мечтан;

наместо със звънци на вратовете

тълпи-стада вървят след барабан.

 

И кървавата слава с колесници

лети победно в облаци от прах,

прегазва всички майки мъченици

и всички страдащи дечица с тях.

 

Стремим се все към щастие сурово:

„Да мрем!“ Това е нашата съдба:

да имаме в устата си отново

вкуса горчив на бойната тръба.

 

Блести стомана, лагер задимява,

войникът, бледен, тръгва да руши,

топовният гърмеж възпламенява

невзрачните и мрачните души.

 

И всичко туй — за разни господари,

които подир всяка схватка зла

ще си разменят комплименти стари,

догдето гният вашите тела,

 

догдето из праха и треволяка

чакали, лешояди от леса

по костите ви ще тършуват в мрака

дали остават някакви меса!

 

И ни един народ не позволява

съседа му да бъде жив и здрав;

внушават ни във бой да търсим слава,

раздухват глупостта ни в бесен гняв.

 

Руснак е този! Сваляй го от коня!

Хърват е онзи! Огън бий, безспир!

Това е правилно. Защо пък оня

не носи син, а чието бял мундир?

 

Премахвам някого, подир което

изпъчвам гордо своите гърди,

защото той престъпник беше, ето:

посмял оттатък Рейн да се роди.

 

За Розбах и за Ватерло^[1] ще трябва

да се мъсти! Човек е помрачен

и силата на разума отслабва,

сред сеч и мрак угасват ден след ден.

 

От ручеите може да се пие,

в гората да се вдишва аромат,

в мечти и обич да живеем ние,

но всеки готви смърт за своя брат.

 

Секат се, стръвно мушкат вдясно, вляво,

в борба се сплитат мишци, рамене

и ужасът с ръце се вкопчва здраво

във гривите на буйните коне.

 

А тук зората грее над простора!

Наистина се удивлявам аз,

че е възможно да се мразят хора,

догдето пеят птиците над нас.