Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2011 г.)
Корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Френска поезия. Сборник

Френска. Първо издание

 

Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов

Рецензент: Симеон Хаджикосев

 

Народна култура — София, 1978

 

Poesie Française

Choix et traduction de Pentcho Simov

Narodna kultura

 

Художествено оформление: Иван Кьосев

 

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова

Дадена за набор 16. V. 1978 г.

Подписана за печат август 1978 г.

Излязла от печат август 1978 г.

Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76

 

Цена 3,62 лв.

 

ДИ „Народна култура“

ДПК „Димитър Благоев“


Сега, когато в мрак догарят моите дни

        и нямам вече важни цели;

когато траур лих и късни старини

        до гроб почти са ме довели,

 

а по това небе, което възмечтах,

        изчезват в облаците сиви

като пометен в миг от вихър ситен прах

        тъй много часове красиви;

 

когато казвам: да, сега е хубав ден,

        а утре всичко е измама;

край мрачните вълни минавам, уморен,

        прегърбен от тъга голяма.

 

И виждам над брега, обвит от храсталак,

        и над морето буйно, младо

пред орловия клюн на вятър-северняк

        да бяга облачното стадо.

 

Дочувам вятър див, вълни покрай брега,

        жътварска песен в небосвода

и съпоставям пак в сърцето си сега

        човека с цялата природа…

 

Оставам да лежа така по някой път

        на дюните или в тревата,

догдето се явят и тъжно заблестят

        очите мрачни на луната.

 

Издига се и лъч простира сънно тя

        над бездната от мрак грамадна

и тъй очи в очи се гледаме в нощта:

        блестяща — тя, а аз — отпаднал.

 

Къде са тези дни, в които съм живял?

        И кой ли всъщност ме познава?

Нима във моя взор поне отблясък вял

        от младостта ми не остава?

 

Без нищо ли съм днес? Гласът ми в смут мълви

        зове, а всичко пак е нямо.

О, ветре! О, море! Вълна ли съм, уви!

        Или, уви, съм полъх само?

 

Обичаното с плам не ще ли видя пак?

        Потъвам в нощната утроба.

Земя, със върхове, изчезнали сред мрак,

        нима трупът съм, ти пък — гроба?

 

Изчерпах ли живот, надежди и любов?

        Очаквам, моля се горещо;

да изживея днес отново съм готов

        по капчица от всяко нещо!

 

Как всеки спомен все към укори лети!

        И колко плач навред ни чака!

И колко хлад, о смърт, у мен навяваш ти —

        ключалка на врата към мрака!

 

Замислен, слушам как ветрец горчив снове

        върху вълни с бездънни сили;

а лятото е тук — в лилави цветове

        разцъфват по брега бодили.

Край