Алфред дьо Вини
Рогът

I

Обичам звук на рог в гората вечерта,

откликваш, на сърна, посрещнала смъртта,

или понесъл зов прощален на ловеца,

от лист на лист навред разпръсван със ветреца.

 

И колко пъти сам в среднощния покой

дочувах да звучи и да проплаква той!

И вярвах, че това е призив, като тоя,

след който рицар смел геройски гинел в боя.

 

Лазурни планини, познавам ви добре!

Скали на Фразона и циркус Марборе!

О извори, реки, порои вечно млади,

от пиренейски сняг пенливи водопади!

 

На два сезона трон, о връх невъзмутим,

с корона ледове над свеж тревист килим!

Човек да седне тук — оттук да слуша трябва

зовът печален как в далечен ек отслабва.

 

И пътник неведнъж във тих вечерен час

разбужда звучен ек със този тръбен глас;

приглася с меден звън на песента му стара

по някое звънче от близката кошара.

 

Внимателна сърна не се спасява с бяг,

а неподвижна бди над стръмния овраг

и водопадът глух, в печален блян унесен,

към древния романс прибавя вечна песен.

 

Души на рицари, във кой ли сте чертог?

Не е ли ваш гласът на този скръбен рог?

Изглежда, Ронсево, че в урвата ти дива

в спокойствие Ролан все още не почива?

II

Загинаха до крак в борба до сетен дъх.

Остана само той на кървавия връх,

но още всява страх в сганта хилядолика.

„Предай се, ще умреш! — Оливие му вика. —

 

Бойците ти лежат в потока — ей ги там!“

Отвръща с тигров рев Ролан: „Ще се предам

о, африканецо, в ръцете ви злодейски,

когато рухнат там скалите Пиренейски!“

 

„Тогава се предай!“ — и мавърът свали

с могъщ замах една от тежките скали.

Със грохот падна тя сред бездната дълбока

и нейните елхи разпениха потока.

 

„Сполай — крещи Ролан, — че път ми очерта!“

След туй с една ръка го хвърля в пропастта —

същински великан в минутата сурова,

и вражеската сган да хукне е готова.

III

А Карл Велики сред велможите без страх

се връща в този миг, говорейки със тях.

Напредват бързо те, така че недалече

и Люз, и Аржелес се забелязват вече.

 

Войската във възторг ликува. Трубадур

подхваща песен за върбите на Адур

и френско вино пак във чашите се мярка;

войник със гръмък смях говори на овчарка.

 

На стража е Ролан — не плашат ги беди.

На своя черен кон небрежно си седи

Тюрпен, но изведнъж с тревога се заклати,

протегнал във ръце ковчеже с мощи свити.

 

„От огнен облак, Сир, в небето виждам дим:

да спрем, че бога с грях голям ще разгневим.

Кълна се в Сен Дени, душите на умрели

минават с огнен лик във висините бели.

 

Отекна двоен гръм и втори път го чух.“

Тогава звук от рог се чу — далечен, глух.

Владетелят се взря назад в далечината

и своя боен кон възпря за миг с юздата.

 

„Не чухте ли това?“ — попита. „Да, зове

стадата си овчар под тези върхове —

отвърна му Тюрпен — или с вълшебна сила

говори Оберон на феята си мила.“

 

Отново тръгва Карл, но чело е навел,

от грижа помрачен е погледът му смел.

За зла измяна той помисля си и ето

че пак зовът на рог отеква из полето.

 

„Нещастие! Ролан! А щом тръби към мен

за помощ, значи, той е смъртно наранен.

О рицари, назад се връщайте — земята

испанска пак под нас в уплаха да се мята!“

IV

С разпенени коне пристигат те. Какво

ще видят долу — там, където Ронсево

се къпе в късен здрач? Съглеждат те веднага:

войската на врага към хоризонта бяга.

 

„Тюрпен, какво видя в потока снежнобял?“

„Двамина рицари — умиращ и умрял.

Над тях тежи една скала непоклатима.

По-силният в дланта си рог пречупен има —

издъхвайки, към нас е пращал своя зов!“

 

Как тъжен е звукът от рог в леса суров!