Алфонс дьо Ламартин
Бащината къща

О хълмове, поля, спокойна селска къща!

До старата гора прикътана е тя

посред зеленина, която я обгръща —

като гнездо, потулено в листа…

 

Поляни, помня аз добрата прелест ваша,

о дом, на чийто праг баща ми е седял,

посрещайки стада, пристигнали от паша,

пред теб заставам с трепет и печал!

 

Стопанин пълен тук е богът на полето,

във този скромен дом долавям пак покой;

дочувам сякаш глас — оплаква ме и ето —

за първите ми дни припомня той.

 

Да, моя люлко, днес към теб се връщам вече,

закрила ти ми дай, о кът безкрайно мил!

От всички градове да бъда по-далече —

между пастири аз съм се родил!

 

Когато бях дете, пред стадо закъсняло

изтичвах — у дома за да го доведа;

сред агънцата бях и руното им бяло

обичах да измивам със вода.

 

По клоните висех, безгрижно много пъти

до някое гнездо изкачвах се по тях —

под птичка не една, започнала да мъти,

измъквах аз яйце със бърз замах.

 

Обичах всеки глас, долитащ глухо в здрача:

далече тежък впряг полека се влече;

из близката гора козичка си подскача

и звънко пее нейното звънче…

 

Откакто надалеч вихрушка ме помете,

напомням съд, пропит с предишен аромат —

отправям поглед все далеч от градовете

към този отморяващ, кротък свят!

 

Вземете ме сега под сянката си свята,

обичани места! О плачещи върби

край бащиния праг, склонете се над брата,

от вас оплакван с болка може би.