Алфонс дьо Ламартин
Вечерта

Замлъкна шум и суета.

На хълм край пустата пътека

седя и гледам как полека

напредва впрягът на нощта.

 

Венера блясва в небосвода;

любовната звезда с една

необяснима светлина

облъхва цялата природа.

 

И от незнайни висоти

зашепва полъх в храсталака:

като че над гробове в мрака

се чува сянка да лети.

 

И от светилото, което

блести в небето, лъч един,

със ласка на баща към син,

за миг докосва ми лицето.

 

О лъч, преминал бездни с мрак,

защо ми пращаш ласка бяла?

Дали в гръдта ми отмаляла

да озариш духа ми пак?

 

Съдбата бъдна ли каква е

да ми разкриеш тук се спря?

Не си ли светлата зора

на оня ден, що вечно трае?

 

Отблясъка ти в мен трепти

с вълнения неизмерими,

за мъртвите скърбя, кажи ми:

душата им не си ли ти?

 

Дошли от толкова далече,

не са ли те в гъстака плах?

Обзет от спомена за тях,

по-близо ги усещам вече!

 

Ако със този лъч и звук

дошли сте вие, сенки скъпи,

то щом отново нощ настъпи,

при мен завръщайте се тук.

 

Мира и любовта върнете

в духа ми, както над леса

се спуска нощната роса,

щом в мрак заглъхнат шумовете.

 

Елате! Ала отстрани

мъгли се вдигат към небето:

забулват те лъча, догдето

потъне всичко в мрачини.