Алфонс дьо Ламартин
Езерото

Към нови брегове понесли свойто бреме,

сред безконечна нощ залутани съвсем,

не бихме ли могли сред океана време

        поне за ден да спрем?

 

О езеро! Едва годината измина,

а ето идвам пак по същите места

и — гледай — сядам сам на камъка застинал,

        където беше тя!

 

Връхлиташе така със рев върху скалите

тъй както днеска ти; и вятърът така

навяваше и хлад, и пяна от вълните

        по нейните крака.

 

Спомни си — вечер бе; вървяхме с нея двама;

земя и небеса отдъхваха във мир

и ритъм на весла далеч ехтеше само

        над звучната ти шир.

 

Но в миг неземен звук разнесе се тогава,

омаяният бряг откликна му едва,

гласът за мене скъп дочух да прозвучава

        със следните слова:

 

„О време, спри за миг, та твоята стихия

в покой да се екове,

за да се насладим сега докрай на тия

        най-свидни часове!

 

Нещастници безброй те призовават тука,

лети за тях — завчас

да минат всички дни на мъка и на скука;

        но забрави за нас!

 

Ала напразно аз минути прося — ето

че времето лети;

прошепвам на нощта: «Поспри!», а по небето

        зора ще заблести.

 

Да любим, от мига да вземем красотата;

човекът е, разбрах,

без пристан в бурите, без бряг са времената —

        текат, и ние с тях!“

 

Нима мигът щастлив, когато до забрава

опива ни любов, ще литне без следа

с такава бързина, с каквато отлетява

        мигът на зла беда?

 

И диря ли дори не би могло да има?

Съвсем ли чезне той? Завинаги ли? Как,

туй време, що на нас го дава и го взима,

        не го ли връща пак?

 

О вечност, минало, бездънни бездни в мрака,

какво направихте със дните ни безчет?

Не се ли връщат те, нима човекът чака

        напразно все ответ?

 

О езеро, скали, вас времето щади ви,

гора, на теб дори възвръща млада мощ!

Бъдете вий поне свидетели красиви,

        помнете тази нощ!

 

Да пазиш спомена и в бури, и в отмора,

прекрасно езеро, и в твоя бряг засмян,

и в черните елхи, в скалите, във простора

        да бъде този блян!

 

В зефира, отшумял и пак възвърнал сила,

в шума, от бряг на бряг повтарян всеки миг,

в звездата от сребро, която те застила

        със своя блед светлик!

 

И твоят въздух лек и всяко клонче даже,

и вятърът, готов листата да смете,

и всичко, що звучи и диша, нека каже:

        „Обичаха се те!“