Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенчо Симов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Френска поезия. Сборник
Френска. Първо издание
Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов
Рецензент: Симеон Хаджикосев
Народна култура — София, 1978
Poesie Française
Choix et traduction de Pentcho Simov
Narodna kultura
Художествено оформление: Иван Кьосев
Редактор: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Дадена за набор 16. V. 1978 г.
Подписана за печат август 1978 г.
Излязла от печат август 1978 г.
Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76
Цена 3,62 лв.
ДИ „Народна култура“
ДПК „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
Подир години шест и седмата година
за мене все така почти докрай измина
далече от копнеж, надежда и любов —
свободно дишам аз и всеки изгрев нов
посрещам несмутен от грижа, от тревога
и във спокоен сън да отпочивам мога.
Единствен господар на своя земен дял,
разхождам се навред, където бих желал,
и взимам си другар духа ми да въздига —
от Платон, Еврипид и Аристотел книга.
Съветници добри, не ме ядосват те
и ведър е човек, когато ги чете —
извеждат моя ум над дребните съблазни,
но без да го смутят с ласкателства напразни!
Наситил дух, след туй обръщам аз очи
към всякакви цветя — в букета им личи
огромна пъстрота от форми непознати,
от багри, от безброй приятни аромати;
картина сякаш аз разглеждам, възхитен,
природата безспир е източник за мен
на чудна красота… И казвам на цветята:
почти за божество би могъл да се смята
човекът, отстранен от оня долен свят
на царедворци — свят с лукавство зло познат.
Веднъж навлизам в лес, из който друг не скита,
а сетне — сред скали; преброждам до насита
гъстака, приютил елени и сърни,
и няма грубост там мира да накърни…
Обичам да вървя покрай реката, гдето
вълна подир вълна се спускат през полето
и слива се вода с водата в устрем нов;
обичам на брега да почна риболов —
догдето дебна миг, за да смутя покоя
на люспестия свят, и с въдицата своя
догдето рибка аз извадя най-подир,
налапала стръвта ми в някой сенчест вир,
щастлив съм и не бих се разменил с велможа,
след целодневен лов добил еленска кожа.
Бих бил щастлив, ако, със порив споделен,
стръвта любовна вас примами както мен —
от погледа ви пих любовната отрова,
но вие за това не сте била готова…
А сетне, Веспер щом забули всичко с мрак,
отправям аз очи към небесата пак:
със ясни писмена в небето бог тогава
на всички същества съдбите очертава.
Не му е нужен лист, мастило и перо,
за да ни просветли с послание добро:
небесните звезди са буквите, с които
показва той какво във бъдното е скрито.
Но хората нали са смъртни — е, добре,
така е, няма кой в небето да се взре…
А щом съм със сърце от мъка най-обзето,
потърсвам сладък цяр във онзи кът, където
избликва извор свеж и бистър като лед —
под името ви той известен е навред;
от него пия все утеха и забрава,
а той шепти за вас, където преминава:
със музите е тъй — надвиват с лекота
за дълго, ако не завинаги, смъртта…
Сега си мисля как накрая ми се падна
нищожен дар в ответ на любовта грамадна;
в жена да вярваш, то е опит да възпреш
ветрец или портрет в поток да създадеш;
но вярвам, че поне когато възрастта ви
като вълшебник зъл чертите ви преправи,
в косите ви сребро когато проличи
и не блести копнеж във вашите очи,
ще ви вълнуват пак дълбоко стиховете,
написани за вас, и ще ме споменете.
Година седма тъй навършва се, и мен,
Елено, занапред не ще държите в плен.
Достигне ли човек до възраст като тази,
природния закон е задължен да спази.