Пиер дьо Ронсар
Елегия

Подир години шест и седмата година

за мене все така почти докрай измина

далече от копнеж, надежда и любов —

свободно дишам аз и всеки изгрев нов

посрещам несмутен от грижа, от тревога

и във спокоен сън да отпочивам мога.

Единствен господар на своя земен дял,

разхождам се навред, където бих желал,

и взимам си другар духа ми да въздига —

от Платон, Еврипид и Аристотел книга.

Съветници добри, не ме ядосват те

и ведър е човек, когато ги чете —

извеждат моя ум над дребните съблазни,

но без да го смутят с ласкателства напразни!

Наситил дух, след туй обръщам аз очи

към всякакви цветя — в букета им личи

огромна пъстрота от форми непознати,

от багри, от безброй приятни аромати;

картина сякаш аз разглеждам, възхитен,

природата безспир е източник за мен

на чудна красота… И казвам на цветята:

почти за божество би могъл да се смята

човекът, отстранен от оня долен свят

на царедворци — свят с лукавство зло познат.

Веднъж навлизам в лес, из който друг не скита,

а сетне — сред скали; преброждам до насита

гъстака, приютил елени и сърни,

и няма грубост там мира да накърни…

Обичам да вървя покрай реката, гдето

вълна подир вълна се спускат през полето

и слива се вода с водата в устрем нов;

обичам на брега да почна риболов —

догдето дебна миг, за да смутя покоя

на люспестия свят, и с въдицата своя

догдето рибка аз извадя най-подир,

налапала стръвта ми в някой сенчест вир,

щастлив съм и не бих се разменил с велможа,

след целодневен лов добил еленска кожа.

Бих бил щастлив, ако, със порив споделен,

стръвта любовна вас примами както мен —

от погледа ви пих любовната отрова,

но вие за това не сте била готова…

А сетне, Веспер щом забули всичко с мрак,

отправям аз очи към небесата пак:

със ясни писмена в небето бог тогава

на всички същества съдбите очертава.

Не му е нужен лист, мастило и перо,

за да ни просветли с послание добро:

небесните звезди са буквите, с които

показва той какво във бъдното е скрито.

Но хората нали са смъртни — е, добре,

така е, няма кой в небето да се взре…

А щом съм със сърце от мъка най-обзето,

потърсвам сладък цяр във онзи кът, където

избликва извор свеж и бистър като лед —

под името ви той известен е навред;

от него пия все утеха и забрава,

а той шепти за вас, където преминава:

със музите е тъй — надвиват с лекота

за дълго, ако не завинаги, смъртта…

Сега си мисля как накрая ми се падна

нищожен дар в ответ на любовта грамадна;

в жена да вярваш, то е опит да възпреш

ветрец или портрет в поток да създадеш;

но вярвам, че поне когато възрастта ви

като вълшебник зъл чертите ви преправи,

в косите ви сребро когато проличи

и не блести копнеж във вашите очи,

ще ви вълнуват пак дълбоко стиховете,

написани за вас, и ще ме споменете.

Година седма тъй навършва се, и мен,

Елено, занапред не ще държите в плен.

Достигне ли човек до възраст като тази,

природния закон е задължен да спази.