Пиер дьо Ронсар
Елегия срещу дърварите от Гатинската гора

Дърварю, чуй ме ти и спри за миг ръка —

дървета не сечеш, замахвайки така,

не виждаш ли кръвта на нимфите, които

под тяхната кора живееха честито?

Ако крадец, отнел по-незначим имот,

с бесило бива тук лишаван от живот,

какво възмездие приляга за такива

ръце, чиято стръв богините убива?

 

Гора, просторен дом на пойните ята!

Елени и сърни сред твоите листа

не ще прошумолят; зелената ти грива

от зноя няма пак в прохлада да ни скрива.

 

Не ще намира пън овчарят, пожелал

под твоите листа да свири на кавал,

и няма със душа от любовта обзета

със песни да зове красивата Жанета;

ще стихне всичко тук и Ехо ще мълчи,

поле ще станеш ти и няма да личи,

че тука шумен лес е расъл отначало

и в твоята земя ще се забива рало,

ще те напусне Пан и вече никой път

сърненца няма в теб безгрижно да растат.

 

Прости, вековен лес, играчка на Зефира,

където най-напред опитах свойта лира,

където най-напред се вслушах как трепти

лъка на Аполон, пробуждайки мечти;

от Калиопа чар, където пих, където

стихът й със възторг изпълни ми сърцето,

а от Евтерпа бях обкичен със цветя

и ме закърми тъй със млякото си тя.

 

Прости, вековен лес, завинаги простете

поляни, няма тук да никне горско цвете,

а всеки минувач напразно в пътя свой

ще търси сенчест хлад и в слънчевия зной,

измъчен и смутен от пустата картина,

убийците ти зли със право ще проклина!

 

О дъбове, на вас ще кажа сбогом днес.

Прославени чеда на Зевсовия лес,

повели хората по своята пътека —

неблагодарен е наистина човека:

забрави, че е взел от вас безброй блага,

хранители-бащи убива той сега.

 

От земните блага не трае ни едничко!

О боже, колко прав е философът: всичко

загива най-подир и по закон суров

възвръща се в света, приело образ нов!

Полето някой ден от хълм ще е покрито,

а гдето е Нептун, ще зрее едро жито;

материята си остава, запомни,

и само формата след време се мени.