Морис Сев
Из „Дели“

XVIII

Един разказва случки стародавни

за бляскави владетелски дела,

а друг се кичи със победи славни,

създава трети сатира-стрела

или споделя с нас каква била

любимата му, сипе друг през рамо

шеги — твори веселие голямо.

        А аз посрещам дневната заря

обзет от теб, като повтарям само

едно: благодаря, благодаря.

XXII

Като Хеката^[1] ме накара ти

сред сенките да скитам сто години;

като Диана в звездни висоти

въззе ме — там, отгдето озари ни;

владетелка на пъклени градини,

и облекчаваш, и разпалваш мъка.

        Като Луната вля се в мен с поръка,

че беше, си и пак ще си Дели,

така че вече никаква разлъка,

дори и смърт не ще ни раздели.

CLXI

Самотен съм, а друг сега е с нея,

с кошмари спя, а тя — в леглото бяло.

От ревност зла разкъсван аз беснея,

а той прегръща голото й тяло.

        Ех, никаквец, а има я изцяло

и тя търпи, и любовта погази

със недостойна връзка като тази,

скрепена от човеци, не от бог.

        Законе свят, защо ме тъй намрази:

загдето тя греши, към мен си строг.

CXCVI

Не дърпаш струни с пръстите си бели,

а сякаш с ангелска хармония

създаваш прелестна симфония,

в която нежни звуци са се сплели

в същинско съвършенство без предели.

        Щом вятър духа, пламък не гори

или пък лумва по-добре дори,

от полъха разпален; не така ли

звукът на твоя глас ме покори —

гаси ме в миг и сетне в миг ме пали.

CCXXXII

Поглъщат мислите ми с жаден бяс,

о нощ, дължимата от теб отмора;

броя на пръстите си час след час —

от вечерта до бялата Аврора.

        Ала преди да радва много хора,

ще ме завари в мъка тъй приятна,

че и след преумора многократна

духът ми, с вечната отплата в любовта

напразната надежда благодатна, —

до края на света би бдял в нощта.

CCCCXCI

Художник може със боята

да предаде цвета на сняг,

но на снега студенината

да ни покаже няма как.

        Сам бих се чувствувал глупак,

ако опитам с реч гореща

да изразя мощта ти веща,

която ме превърна в раб.

Духът отлично я усеща,

но да я изрази е слаб.

CCCLXIV

На сбогом как да се реша,

когато тъй целуваш ти, че

усещам своята душа

през устните ми да изтича.

        Сълза в окото ми наднича —

да си отиваш трябва, знам.

Където и да идеш, там

ще е сърцето ми обаче,

затуй сега във изблик ням

единствено окото плаче.

CCCCXXXIII

Отдръпвам се понякога от нея,

но не от зли одумки застрашен,

а чувствата си за да овладея —

от близостта й бивам заслепен,

изпитвам свян, когато тя е с мен,

не й се радвам толкова тогава.

        Че сетивото слабо си остава —

като сънуващ, който сили няма

и плаче, вместо да се наслаждава

на тъй напразна, прелестна измама.

CCCCXXXIV

Отдалечен от нея — в часовете,

когато разумът е призовал

спокойно паметта, която свети

тъй, както лъч светлинен би залял

предмета, в който с обич си се взрял,

изпитвам по-изтънчена наслада

от чара в добродетелта й млада,

отколкото пред нейните очи;

и още нещо имам за награда —

тъй никой недостатък не личи.

CCCCXLVI

Потребно ми е малко за раздяла

с отпадналата жива моя плът;

това душата би го пожелала,

защото двете щом се разделят,

очаква към безсмъртието път

и смята не за дълго да умре.

        И тъй, нима е по-добре

от друг живот да чакам аз изгода?

Денят помръкна, кой ли ще го спре,

а здрачът наш е утро в Антипода.