Рютбьоф
Зимното тегло ^[0]

Срещу сезона, който рони

листата тъй, че всички клони

                стърчат без тях,

сезона, в който изживях

жестока бедност, студ и страх,

                сезона зима,

във който зли несгоди има —

е странната и лоша рима

                на моя стих.

Със слаба памет се родих,

пари, имот не наследих

                и щом повее,

направо в задника ми вее,

не знам закътано къде е,

                та всеки ден

от вятъра съм вкочанен;

теглото винаги е с мен,

                по всяко време

си имам свое тежко бреме.

Пара щом видя, ще я вземе

                това тегло,

та бедността с упорство зло

ме мъчи и не би могло

                злина такава

да се отбегне — тя остава

и в студ, и в зной… Сънят забрава

                не би ми дал,

събуждам се, едва заспал.

Не зная своя капитал —

                и как, кажете,

да зная нула? Бог зает е

мухи да ми изпраща лете

                със черен цвят,

а зиме в тоя грешен свят

ми праща бели — непознат

                ми е покоя;

понякога попявам в зноя,

но секва всяка песен моя

                след първи сняг.

Като си нямам дом и праг,

светът съвсем не ми е драг.

                Себично всеки

върви по своите пътеки.

Опитах и със средства леки

                и с хитрини

да преживея в лоши дни,

но кой човек ще промени

                със ум съдбата?

Безспирно се въртят нещата

в поредица неопозната…

                Хитрецът стар,

на заровете господар,

за мен отрежда малък зар;

                на мен се пада

все зар, от който да се страда,

все зар ме мъчи без пощада

                и ме уби

със най-нещастна, може би,

измежду всичките съдби;

                накрай ми взеха,

като венец на неуспеха,

последната бедняшка дреха

                лъжците зли.

Измамни времена, нали!

Печалба никой не дели,

                сдобих се само

с бедняшкото тегло голямо,

превило слабото ми рамо.

                Със мен върви

рояк беди, и то какви!

Не ще се отърва, уви.

                Ако докрая

ме мъчи бедност като тая

и зарът ме преследва, зная,

                ще кажа: не!

Играта всичко ми отне

и ще престана аз поне

                да хвърлям зара,

че инак клопката му стара

и следващ дълг ще ми докара,

                а сетне — нов,

след който удар по-суров

да се притури е готов.

                Студът не пита,

върху плътта ми непокрита

така безмилостно връхлита,

                че плача чак,

теглото е при мене пак

и да избягам няма как!

                Съсед, роднина,

бездушно всеки ме отмина.

Един ми каза: „Хитрост фина

                ти трябва, брат.

В деня пред някой празник свят

иди при продавач на плат;

                кажи обаче,

че си останал без петаче.

Щом той грижовен продавач е,

                веднага с яд

ще те изпъди; ти назад

върни се — нека стар и млад

                да видят, нека

повикат стража, ти полека

им обясни… Пусни човека,

                стражарю, спри! —

така ще кажат, а дори

ще ти подхвърлят и пари…“

                И се подсмива…

Съветите им са такива;

                не мога тъй.