Жофре Рюдел
Когато дълъг е денят…

Когато дълъг е денят — през май, —

приятно пее птичката далечна;

като изслушам песента докрай,

припомням си за любовта далечна.

Вървя така, а птичият летеж

и ароматът на трендафил свеж

ме радват колкото студена зима.

 

Надявам се и вярвам — боже, дай

да видя своята любов далечна.

Ала мечтата ми за този рай

изплъзва се, изглежда тъй далечна…

Защо не бях поклонник, смел младеж

с тояга, с наметало, с бърз вървеж

да се явя пред своята любима!

 

И там, във нейния далечен край,

да ме посрещне любовта далечна!

Да бъда с нея — боже, засияй

над мен, поклонник от страна далечна!

Каква наслада — да се събереш

с любимата си, да я увлечеш

в беседа нежна и неповторима!

 

Щастлив ще бъде моят земен пай

след срещата със любовта далечна.

Но ще успея ли? Любима, знай,

ще прекося и пустош по-далечна

заради своя пламенен стремеж!

Не съм пророк: пред мене пречки — гмеж,

така че сетна дума бог ще има.

 

Не искам друга обич; дух, дерзай,

възпявай своята любов далечна,

защото тя сред всичките е „най“ —

и в близък кът, и във страна далечна.

Така прекрасна е, че щеш не щеш,

сред сарацини ще се озовеш

заради прелестта й несравнима.

 

Навред е бог, човече, не гадай,

от него е и любовта далечна,

от него дар е този чар без край

във образа на любовта далечна;

ако поискаш да ме разбереш,

помни, че няма начин да ме спреш,

чрез нея аз съм по-щастлив от трима.

 

Така си е, невернико, признай,

че съм подвластен на любов далечна,

не чувам вестоносец, глашатай,

а само зов от любовта далечна.

Но как съдбата да пресъздадеш?

Орисан съм да чезна във копнеж,

отдаден на любов несподелима.

 

Но как съдбата да пресъздадеш?

Кълна, че съм орисан тъй — в копнеж

да чезна от любов несподелима.