Гийом IX дьо Поатие
За самото нищо…

За самото нищо песен ще създам —

себе си не ще възпея в нея сам,

нито други, нито чист любовен плам,

                нито радост, нито стон;

как я съчиних, самият аз не знам,

                дремейки на моя кон.

 

Аз не знам часа, във който съм роден,

нито съм безгрижен, нито разгневен,

чужд ли, свой ли съм, не знам до тоя ден.

                Зная истина една:

че така било орисано за мен

                във среднощна тъмнина.

 

Сън кога сънувам, сам не знам почти —

буден ли съм, трябва да ми кажеш ти.

И защо ли тъй сърцето ми трепти

                в най-жестоката печал?

Пет пари не давам — ще ме защити

                сам светецът Марсиал!

 

Болен съм и може скоро да умра,

ясно ми е, че това не е игра,

чакам лекаря — услуга най-добра

                може да ми стори той;

не успее ли — последната зора

                срещам през живота свой.

 

Имам си любима — но коя е тя?

Аз не съм я виждал! Нито доброта,

нито злост изрече нейната уста,

                че така е, няма спор.

Ни нормандец, ни французин не влетя

                с коня си във моя двор…

 

Без да съм я виждал, до забрава чак

я обичам — без да знам защо и как

и скърбя, ако от нея нямам знак;

                знам, че друга и по нрав,

и по хубост по-достойна е, но пак

                любя я без смисъл здрав.

 

Тази песен пея — за какво не знам

и на друг след време аз ще я предам,

този друг навярно ще поиска сам

                да я предаде на внук,

който пък, когато израсте голям,

                ще я предаде на друг.