Ангел Каралийчев
Котаран

Лисицата срещнала котака и му рекла:

— Котаране, искаш ли да се оженим?

— Искам, Лиске — отговорил котаракът, — само че, като се оженим, как ще те храня?

— Как ли — заговорила хитрата лисица. — Всяка нощ ще идвам под дърветата, дето спят кокошките. Ти ще се катериш по дърветата, ще плашиш заспалите кокошки, те ще падат на земята, пък аз ще ги хващам. От всяка кокошка ще ти давам по едно крилце. Може ли?

— Може.

Оженили се. Тръгнала лисицата из гората да се похвали на мечката, на дивата свиня и на вълка:

— Да видите какъв мъж си найдох. Котаран. Опашката му като кросно, ноктите му като игли, а очите му светят като два въглена.

— Покажи ни го! — почнали да й се молят зверовете.

— Ще ви го покажа, но трябва да го поканите на гости и да му приготвите хубаво ядене.

— Лесна работа — рекли зверовете, — ти само ни го доведи.

Лисицата отишла за котака, а зверовете приготвили ядене. Вълкът донесъл едно агне, мечката — цяло гърне с мед, а дивата свиня — варени царевици. Минало, що минало — ето я лисицата, пристига.

— Иде! — викнала тя запъхтяна.

— Иде ли? — трепнали зверовете. — Весел ли иде, или ядосан?

— Ядосан, скрийте се! По-скоро!

Мечката и вълкът бърже се покатерили на едно дърво, а дивата свиня се заровила в шумата. Котаракът пристигнал. Не щеш ли, една шумка паднала върху ухото на дивата свиня и тя мръднала ухото си. Котаран помислил, че е мишка, и с един скок се хвърлил върху свинята. Свинята пък помислила, че котаран иска да я изяде, изревала и се втурнала да бяга. Котакът, като чул рева, уплашен се метнал на дървото.

— Загинахме! — прошепнала мечката на вълка. — Ще ни изяде! — и преди котакът да стигне до тях, мечката и вълкът скочили долу и се утрепали.

Тогава лисицата се заловила да ги яде, а на котака дала едно ухо и една опашка — ухото от мечката, а опашката от вълка.