Пер Родстрьом
Съдът на децата

Откри, че децата го мразят, когато един следобед се разхождаше из парка Крунуберг. Той, разбира се, и преди усещаше тяхната неприязън, но че става дума за омраза, разбра чак когато пред будката на булевард „Дротнингхолм“ попита едно момче каква марка е автомобилът му.

Смяташе, че задава въпроса си едновременно деликатно и любознателно. Момчето се бе облегнало на будката и държеше в ръце автомобил, дълъг около десет сантиметра. Автомобилът бе целият червен, с изпъкнала броня. Той спря и се загледа в играчката, а момчето се правеше, че изобщо не го забелязва.

Тогава попита:

— Каква марка е?

Момчето вдигна очи.

— „Тъндърбърд“ — отговори. Произнесе го „Тьондербьорд“.

— Аха — отбеляза той, — май „Форд“, а?

Знаеше много добре, че е „Форд“, но искаше да прояви солидарност спрямо момчето и да не се показва пред него някакъв всезнайко.

— Точно така — каза момчето, — „Форд“.

Но когато надникна в очите му, прочете в тях омраза.

Обърна се и продължи покрай ниската дървена барака нагоре към улица „Улуф Йодинг“. Там срещна момиче, което носеше едноръка кукла.

— Колко жалко — отбеляза той. — Куклата е загубила едната си ръка.

— Точно така — отговори момичето. — Куклата е загубила едната си ръка.

Когато се върна у дома, отвори плика с продуктите, купени от супермаркета, опържи си малко сланина, яде и боровинки. Мислеше си в какво е сбъркал. Защо децата го мразят?

Свари си кафе, изяде една лимонова резенка и смяташе да пусне телевизора, но се отказа. Прегъваше и разгъваше хартията, в която бе увит лимонът. Веднъж, два пъти, четири пъти/шест пъти. Повече не можеше. Ето пак проблем. И най-големият и най-тънък лист хартия в света не може да се прегъва безкрайно. Защо децата го мразят? Изключено е причината да се корени в някоя негова постъпка. В някоя негова дума.

Какво беше казал?

„Това е «Форд».“

„Куклата е загубила едната си ръка.“

Спа неспокойно и реши на другата сутрин да стане рано и да иде в друг парк, за да разбере дали действително това е истина. Дали всички деца го мразят? Или само децата в парка Крунуберг? Макар да е нелепо. Децата в парка Крунуберг, както и той самият, не са подбрани съгласно някакви научно-статистически селекционни принципи, а от една чиста случайност. Нито той, нито те представляват отделено от другите цяло.

Спа неспокойно и стана рано.

Затрудни се в избора на облеклото си. Не трябваше да е прекалено младежко, за да не изглежда смешен. Децата са чувствителни спрямо възрастни, които се обличат твърде младежки. Нито пък прекалено строго. Значи, трябва да намери дрехи, каквито не съществуват. Като шведски детектив в шведски криминален роман. Тренчкот и кафяво бомбе. Сиви панталони, кафяви обуща. Грижливо се обръсна, като имаше пред вид, че майките са особено бдителни по отношение на брадясали мъже в парковете.

Излезе и пристигна прекалено рано, разбира се. Паркът Крунуберг пустееше. Поразходи се и после се качи на трамвая в посока към парка Васа. И там бе безлюдно. Ожадня и му се прииска да пийне пилзенско пиво, но знаеше, че не бива да лъха на алкохол, щом ще бъде в парка с деца.

Поседя в една сладкарница на улица „Далагатан“, поразлисти някакво илюстровано списание и се опита да погълне поничка с червен конфитюр. В списанието бе поместен репортаж за семейство крокодили. Един крокодил бил роден в пленничество. За пръв път се случвало такова нещо, пишеше там. Какво значи да се родиш в пленничество? Какво значи да се родиш на свобода?

Най-сетне зърна няколко деца да влизат в парка. Следваха ги майки с бебешки колички. Часът бе девет и половина. Слънцето се изкачваше на небосклона. Цареше есен и въздухът бе прозрачен. Той плати, бутна настрана списанието и тръгна.

Изкачи се на хълма и седна на една пейка точно срещу люлките. Довтаса хлапе на около седем години и се настани на пейката, за да поправи самолета си.

— Това май е „Сесна“? — попита той.

— Точно така — отговори момчето — „Сесна“. Как искаше да му хрумне нещо, за което да пита.

Когато си малък, поне питаш колко е часът, мислеше си той.

Но не върви да питаш децата колко е часът, нито да говориш с тях за времето или за есента. Трябва да се напипат темите, които ги вълнуват. „Сесна“, какво знам за тези „Сесни“? — гнетеше се той.

Хлапето закрепи стабилизаторите на опашката на самолета, стана и се понесе нанякъде.

„Защо не намерих начин да го заговоря — мислеше си той, загледан подир него. — Нали и аз съм бил дете, би трябвало да ми позволяват да общувам с тях. Нищо не съм им направил.“

Дълго седя на своята пейка под хладното есенно слънце. Наблюдаваше децата, които тичаха наоколо и си подвикваха. Трябваше да се напряга, за да разбира езика им. Това бе странен говор, с непривични, отривисти и резки звуци:

— У-у, Йоне!

— Хе-е-еп!

— Ула марула, Ула марула.

Един език, извисен високо, високо над земята. Един език за въздуха, за листата.

Идиотски език, който не можеше да се употребява от други. Език, на който човек никога не би могъл да разговаря сам със себе си. Език, който предполага неизменни действия, вещи. Принадлежности. Неща, дето се движат, хвърлят, летят. Няма думи за неподвижни топки. Хиляди думи за пушачи, грандомани, подмазвачи.

Една топка се дотърколи до него. Огледа се. Сам е на пясъчната площадка. Не се виждат други възрастни. Само деца. Той седи с топката на коленете си. Диша тежко. Развълнуван е. Часът на изпитанието удари.

— Ей, чичо, дай ни топката — провиква се едно момче доста добродушно.

И въпреки това той не се осмелява да отговори.

— Ей, я метни топката!

— Ей, това е моя топка!

— Ей, пусни ни топката бе!

— Защо ме мразите? — пита той. Децата млъкват.

Той седи с топката на коленете си, заобиколен от тях. Повтаря въпроса си:

— Защо ме мразите?

Сякаш за миг те престават да му обръщат внимание. Вместо това няколко хлапета изтичват до четирите алеи, които водят към пясъчната площадка. Застават там. Като стражи. Дават някакъв сигнал. Едно осемгодишно момче пристъпва напред.

— Чичо, вие искате да узнаете защо не можете повече да останете при нас?

Той кима.

— Сега тук няма никой. Освен вас, чичо. Никакви други възрастни. Нямате свидетели, тъй че сетне не ще ви повярват. Затова можем да ви разкрием причината.

Раздават се одобрителни възгласи.

— Искам да зная защо ме мразите — настоява упорито той.

Момчето се обръща към останалите деца.

— Ще го изправим ли пред съда? — пита.

Те кимат. „Да, да, да“ — гукат и най-малките на своя смешен, непонятен език.

— Нека най-напред изслушаме обвинителя — заявява момчето.

Едно момиче с дълги, ненормално слаби крака застава пред другите. Косата му е обезцветена от лятното слънце, а очите са уморени.

— Обвинението е обичайното — казва момичето. — Обвиняваме този чичо, че е чичо, тоест възрастен. Както и затова, дето твърди, че някога е бил дете. И затова, че ако неговото твърдение отговаря на истината, е предал своето детство.

— Е? — пита момчето. — Признавате ли се за виновен?

— Разбира се, че съм възрастен. Може би дори съм и чичо, както казвате — отвръща той. — Но какво съм направил? Кога съм предал детството си?

— Така ли? — подема момчето. — Очевидно вие, чичо, не схващате цялата сериозност на обвинението. Обвинителят може да продължава с разпит на обвиняемия, за да изясни обвинението.

— Вие, чичо, признавате, че сте възрастен — казва момичето. — Но не сте съгласен с това, че сте предали своето детство?

— Не съм съгласен — заявява той.

— Алогично, парадоксално и невъзможно — отсича момичето.

— Как тъй?

— Ако веднъж сте били дете, значи, сте предали детството си, като сте станали възрастен.

— Е, от тази гледна точка може би.

— А от каква друга? Можете ли да ни препоръчате друга гледна точка?

— Не, но… Предателство. Не е ли неуместна тази дума? Спрямо какво съм извършил предателство?

— Когато сте били дете, чичо, не сте ли си давали обещание да направите редица неща, когато пораснете?

— Да.

— Направихте ли тези неща?

— Но има разлика…

— Дали сте пред едно дете обещание и не сте го изпълнили като възрастен. Това, че детето сте самият вие, не променя случая. А после се мотаете наоколо и искате да разговаряте с нас. Искате да установите някакво приятелство. Изтъквам, че това говори за нечиста съвест. Целият ви интерес към нас, децата, чичо, се основава на убеждението, че сте предател. Спрямо нас. И спрямо самия вас като дете.

— Възможно е да имате право. Но какво да сторя, за да не ме мразите?

— Нека приведа един пример. Когато сте били дете, вие сте се заричали хубавичко да скастрите дадена особа, когато пораснете. Дори да кажете на майка си, че съвсем не за ваше добро и от загриженост за вас не ви е разрешавала да гребете или да стоите до девет часа вечерта, а просто защото тя самата не е искала това.

— Но разберете, когато човек стане възрастен, не е вече толкова сигурен…

— Видяхте ли — каза момичето. — Вие сте знаели още като дете, че не ще изпълните обещанията си, когато пораснете.

— Вие също ще пораснете — възрази той.

— Ха, пак този прастар аргумент. Сякаш сами не знаем, че някога ще станем възрастни. Сякаш сами не знаем, че всички сме предатели. Че един ден ще предадем самите себе си, за да влезем в света на възрастните. Свят, който ненавиждаме. Именно затова нашата дисциплина е толкова строга. Докато сме деца, трябва да се държим здраво един за друг. Никой външен не бива да прониква в нашата среда. Мразим най-много онези, които искат да се вмъкнат сред нас. Лица, които говорят само за своя свят, за света на възрастните, можем да търпим. Но такива половинчати същества като вас, чичо… Тях мразим. Мразим ги, защото се опитват да играят на нашите игри с нашите топки, с нашите кукли, защото се преструват, без всъщност да са лоялни — тях мразим. Възрастните, които подхвърлят топката заедно с нас, а после внезапно почват да клинчат и да мърморят, че вече било време за лягане или за миене. Професионалните предатели. Тях мразим.

— Да, но вие признавате, че един ден също ще бъдете възрастни.

— Естествено знаем това — отговори момичето. — Знаем, че ще изневерим на принципите си. Ето отвратителното в цялата работа. Онзи преходен период, който наричаме пубертет. Той е най-ужасен. Именно тогава сме наясно, че ежедневно извършваме предателство. Имитираме възрастните. Техните чувства, дрехите им. Изменя се външният ни вид. И непрекъснато предаваме умишлено детството си. Как можем да се чувствуваме, чичо, щом знаем какво ни чака. Смъртта не е нищо в сравнение с това. Какво е смъртта, когато осъзнаваш, че си предател спрямо всичко, което обичаш. И то като раболепничиш пред този ненавистен свят.

Внезапно едно от момчетата, застанали на стража по краищата на пясъчната площадка, изсвири с уста.

— Бързо, бързо — развикаха се струпаните наоколо деца. — Бързо, бързо. Присъдата. Присъдата.

Момчето, което водеше разпита, направи крачка напред.

— Чухме обвиненията — рече то. — Присъдата може да бъде само една. Чичото не може да играе с нас.

На площадката се появи млада бавачка с бебешка количка.

Млада, но възрастна.

Той хвърли топката, тя тупна на площадката и децата се втурнаха подире й с пронизителни викове. Остана сам на пейката. Надигна се и бавно тръгна през парка. Влезе в някакво кафене и си поръча пилзенско пиво. „Не ме интересуват ни децата, ни майките им“ — мислеше си. Но бе седнал край отворената врата на кафенето и се вслушваше във врявата откъм парка. Детската врява. Врявата на зашеметяващата лоялност.